Black Riding Hood

2.14 Глава -От селото в града (13-та част)

               Гледна точка на Черната шапчица

        След няколко часа вървене болката от раната започна да отминава и аз лака–полека забравих, че тя изобщо съществува. Само нетрябваше да я докосвам или наранявам отново. Беше доста лесно да внимавам да не се спъна и да падна или подобно. Скоро стигнах до поредния завой, но зад него стоеше нещо неочаквано. Завих надничайки да видя какво ме чака и не можах да повярвам къде излязох. Влязох в кръгло пространство, където на една колона стоеше Цветето на живота! Не можах да повярвам на очите си! Стигнах половината на лабиринта, а денят още не бе свършил. Само беше към края си, но...подробности! В същото време, пък се чудех как Цветето на живота се е озовало там. Последно аз го държах в ръката си, когато паднахме тук долу. После изцяло забравих за него!

        Е нямах време да разгадавам още една мистерия, затова просто го грабнах, без да мисля какви възможни последици можеше да има, и продължих напред към един от коридорите, които излизаха от центъра. Но внезапно спрях на място и си казах ,,чакай малко...какво беше това, което видях с крайчица на окото си? Знам, че имаше нещо!" и се върнах да огледам отново.

      Оказах се права! На една от кръглите стени имаше някаква рисунка и стрелки около нея, сочещи в посока обратна на часовниковата стрелка. Рисунката беше проста: кръг разделен на три части и във всяка част по един елемент ,иероглиф. Разгледах я внимателно и се опитах да я запомня. Кой знаеше? Можеше да ми потрябва в бъдеще ,и наистина стана така, де...

     После се върнах обратно там, накъдето се бях запътила и не след дълго стигнах до разклонение с два избора. И на двата имаше нарисуван един от елементите от рисунката. Спрях и си помислих: ,,Ето тук ще ми потрябват значи...хмм, стрелките около рисунката сочеха обратно на часовниковата стрелка, тоест ,ако бях права,  и елементите се изреждаха така по ред. Значи сега завивам нааа...ляво!" и завих на ляво.

     Следващото разклонение отново имаше две възможности и съдейки по същата логика, аз завих на дясно този път. Накрая стигнах до разклонение с три възможности за изход. Не беше лесно, защото много се колебаех и притеснявах да не взема грешно решение и да попадна в някой смотан, смъртоносен капан,но накрая взех решение и завих още един път надясно следвайки теорията си.

     Нервно избързах напред и не можах да повярвам на очите си! ВСЕОЩЕ БЯХ ЖИВА!!! Ией!! Чувствах се всеедно трябваше да празнувам, но просто бях благодарна на бог, че не попаднах на някой капан.

   Е, явно минах това изпитание успешно,мисля де! Усмихнах се и продължих да вървя напред, прибирайки Цветето на сигурно място и знаеейки, че сега просто се приближих с една стъпка по напред до победата!!

           Гледна точка на Питър

    Вървях с часове, но имах чувството, че са минали векове! Беше ми много скучно и реших да спра за почивка, понеже се изморих. Спрях и седнах на земята за малко. Чудех се колко още ще продължи това. Денят вече се оттегляше и ноща идваше, а колкото повече се бавехме, толкова повече ценно време губехме. Не знаех, за кой шибан път си задавах този проклет въпрос, но... кога най-сетне ще свърши? Кога най-сетне ще излезем от тук и ще се разкараме? И честно казано махнем ли се веднъж завинаги повече няма да искам и кракът ми да стъпи тук. Повече няма да ми се слуша за Египет, пустини,фараони и незнам си какви глупости. Просто разкараме ли се един път, няма да се обърна назад!

    След няколко минути станах и продължих да вървя. Стигнах до поредния завой и неспирах да вървя. Ходех накъдето ми падне, накъдето ми видят очите. Накрая стигнах до един коридор и без да искам бутнах нещо, профучавайки покрай него, и изхода се затвори. Бях в капан. Изведнъж се стреснах и стените започнаха да се приближават една към друга бавно. Извинете бавно ли казах? Имах предвид много,ама много ,,бавно"!!

     Започнах да се паникьосвам и трябваше бързо ,хех (AN:see what i did there? ;0 ), да измисля нещо. Забелязах един панел на една от стените. Лесно го премахнах и видях как работеше механизма. Малко там, още малко тук и на бързо го повредих напълно. Изкарах го извън релси, с правилното пипване, и точно на време. Още малко и щеше да ме смаже!!

      Вратата се отвори, а аз доволно излязох от мястото и тръгнах напред. Вече беше залез слънце, но пак трябваше да побързам. Независимо какво беше времето, трябваше да го мина с цената на всичко, за което досега се борехме. Трябваше!!

Следва продължение...