Black Riding Hood

2.18 Глава - От селото в града

    Настъпи студена декемврииска сутрин и планината всеоще спеше под дебелата, бяла, снежна покривка. Вече не валеше, нито пък имаше вятър. Времето беше идеално за пътуване, надолу по планината.

    Когато най-сетне слязохме в равнината между двете планини, след които се намираше града, можех да видя пробудилата се, още не замръзнала под твърда ледена покривка, река.

  Беше много красиво, но трябваше да не спираме. Все пак имахме още една планина за изкачване.

    Когато стигнахме до половината от изкачването, минахме по едно много красиво,снежно мостче.

     Обичах зимата. Направо я обожавах, също както нощта!

       Обичах да усещам лекия,но студен и вцепеняващ вятър да духа в лицето ми. Беше студено, но аз се изправях срещу него, също както пред страховете си, и вървях напред, оставяйки го да играе с косите ми, така както с голите, празни клони на дърветата. Той ги правеше бели. Точно както и кожата ми, но това ми харесваше. Обожавах го. Харесвах лицето си бяло, ясно и чисто като сняг. Така очите ми и другите ми черти се открояваха и ясно се виждаше, че не се страхувам от нищо и се изправям срещу враговете си. Дори и понякога то замръзваше до такава степен, че бузите ми леко порозовяваха. Като естесвен руж. И това ми харесваше, нямах против.

      Дните се завъртяха, седмиците минаха толкова бързо. Не забелязах колко дълго бе станало нашето пътуване. Сякаш вчера баба ме изпрати с Питър от родното ни село, подир стъпките на Господаря. Времето мина много бързо, в приключения  и авнтюри. Големи битки и дълги пътеки, но сега тепърва , и от с идването на новата година, предстоеше голямата, последната, окончателната битка и дългоочакваната победа над тиранина.

     Декамври дойде неусетно или може би  само аз не го бях усетила? Възможно ли беше толкова да се бях концентрирала върху битката, че да бях изгубила представа за времето? За праниците и празнуването? Ами ако това бе последното ми празнуване на Коледа и Нова година?

       Нееее, това не можеше да е истина. Нали? Поне когато пристигнехме до Валзах, тогава щях да си припомня какво е да прзнуваш. Щях да си спомня по украсите, веселбите и настроението навсякъде в града, какво бе да си обикновен селянин. Да имаш семейство, с което да празнуваш и да празнуваш, ако ще и това да беше последното ми празнуване!

     Скоро изкачихме върха на последната планина и от там се откриваше чудесна гледка към замъка на столицата. Той беше построен на километър преди града (извън него). Всеоще малко на високо в планината, за да се вижда целия град, настанен удобно в долината отдолу (след замъка).       

       Гледката беше удивителна, уникална, великолепна. Думите не ми стигаха да я опиша, а очите ми не се откъсваха от нея.

      Това ми даде надежда да се боря за освобождаването му. На гарада, на народа и на всички останали села и градове. Веднъж щом отстраним заплахата от векове тормоз и мъчение, истинският наследник, на вече мъртвия цар, щеше да се качи на трона и да управлява, а ако не, обществото просто щеше да гласува за избирането на нов приемник на короната.

     Засега ми беше известно само, че след пристигането си Господарят премахнал царя и се обявил за владетел, но още не е коронясан. Имахме време да го свалим преди коронацията и се надявахме тя да не е настъпила, но доколкото смятах тя нямаше да настъпи преди празниците. Предполагах, че ще го коронясат на Нова година или на Коледа. Нещо такова си представях.

    И така започнахме да се спускаме надолу по последната планина до градчето  и идвахме за главата на Господаря!