ғᴀʟʟɪɴɢ ғᴏʀ ᴍʏ ʙᴇsᴛғʀɪᴇɴᴅ's ᴄʀᴜsʜ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

Chapter 3

Оставаха ден и половина до концерта.Част от мен тръпнеше в очакване да види корейската поп-група, но друга се смущаваше и се притесняваше.Всички тези мисли, всички тези емоции, които изпитвах...беше истинска бъркотия в главата ми.

Дойде и последният час.
Математика.
Предметът, от който се притеснявахме всички.Не бяха сложни само тригонометричните уравнения, но и когато ги използвахме във фигурите...

Докато господинът обясняваше задачите на дъската за предстоящото писмено изпитване, бях се загледала през прозореца.В същия момент, във въздуха, на около 500 м височина, премина биплан с дълъг плакат, закачен за опашката му.На плаката пишеше "Welcome, BTS.We love you.-ARMY."

Рязко се обърнах към Моли и докато се усетя да й кажа какво съм видяла, тя сочеше с едната ръка биплана, а другата ръка я беше сложила пред устата си, защото щеше да изкрещи.
Махнах й с ръка пред лицето, но тя все още стоеше в същата поза и не мърдаше.

-Пст..Моли, не стой така, всички те гледат.-казах през зъби.
Тя свали ръката от устата си бавно, поогледа се наоколо и забеляза, че съучениците ни я гледат.А и не само те.Господинът също.

-Моли, застани като нормална ученичка.-каза учителят.
-Д-да, господине.Извинете.
-Приема се.

Тя се смути и започна да преписва задачите от дъската.

~ring bells~

Господинът си тръгна, повечето излязоха от стаята, а след като си прибрах нещата, се обърнах да видя как е Моли.
Нямаше я.Нямаше я и раницата й.
Знаех защо си е тръгнала толкова бързо.Сложих раницата си на гръб и излязох от стаята.

В коридора ме срещна "любимеца" на всички в училище-Джейсън.
Той ме спря и ме заговори.

-Хей, ти...момчетата от вашия клас ми казаха какво е станало с приятелката ти...а аз си мислех, че тя няма накъде да стане по-задръстена.
-Точно ти не се обаждай, когато не знаеш каква е причината.
Продължих си пътя напред и Джейсън се провика зад гърба ми "К-рор-а не струва".

Спрях.
Бавно се обърнах към него, а той се смееше с грозната му усмивка и ме сочеше.Вместо да направя нещо, за което щях да съжалявам...просто се обърнах и си продължих по пътя.

Слязох до учителската стая, за да си взема телефона.Почуках на вратата и влязох.
-Извинете, мога ли да си взема телефона?
-Да, затвори вратата и изчакай госпожата ти да ти го даде.
-Добре, благодаря.
Зачаках отвън.
От учителската стая излезе госпожата ми.Гледаше ме с неодобрителен поглед.
-Това да ти е за първи и последен път, госпожице.
-Обещавам, госпожо.Няма да се повтори.
Стана ми неловко.Взех си телефона и си тръгнах от училище.

По пътя към вкъщи, небето се разгърмя и заваля силен дъжд, а нямах чадър.Побегнах към най-близкото място, където щях да се предпазя от дъжда.
Скрих се под един навес на магазин.Якето ми беше тънко и замръзвах.
От магазина излезе някакво момче.Огледах го.На възраст изглеждаше по-голямо от мен.Беше около 175 см, с дълго палто и носеше от онези маски, когато не искаш да те заразят.
Погледите ни се срещнаха.Беше ми неудобно, затова отвърнах главата си на другата страна.
Усещах как той ме "сканира" с поглед.Явно бе забелязал как треперех от студ.

-Ето, вземи палтото ми.Ще ти е по-топло с него.
Погледнах го.Стоях пред него и гледах как ми подаде палтото си.Английският му беше развален, но успях да разбера какво искаше да каже.
-Но и на вас ще ви е студено, няма нужда.
Той се приближи, наметна палтото върху мен, обърна се и се огледа наоколо.
-Наистина, няма нужда..

След думите ми той се обърна към мен.Приближи се.Беше навлязъл доста в личното ми пространство.Деляха ни 10 см един от друг...гледаше ме право в очите продължително.Преди да се приближи към мен още повече, две други момчета, които също носеха маски на лицата си като него, излязоха от магазина.
Той се отдалечи от мен бързо.Сякаш искаше да прикрие факта, че нищо не беше станало или че нищо нямаше да стане.
Погледнах надолу.
Заради шума на дъжда не чух какво точно му казаха, но не беше на английски, поне така ми прозвуча.
Вдигнах главата си, а погледите ни за последен път се срещнаха.

-Чакай, ами палтото ти?-попитах.
-Подарявам ти го.Нека да ти е топло.

След това, той се обърна и заедно с другите две момчета се затичаха в дъжда към една кола, която очевидно ги чакаше.
Гледах бавно как колата тръгва.
Наметнах се по-топло с палтото на странният непознат и се затичах към вкъщи.

~Note from author~
Надявам се историята да ви харесва.Не забравяйте да гласувате.
Благодаря за вниманието!