ғᴀʟʟɪɴɢ ғᴏʀ ᴍʏ ʙᴇsᴛғʀɪᴇɴᴅ's ᴄʀᴜsʜ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

Chapter 22

Намерих телефона си.Взех го и потърсих Бриана в контактите ми.
Преди да натисна зелената слушалка, погледнах към часовника.Имаше вероятност тя все още да е на училище.Предполагах, че тя няма подобна случка като моята, защото връстничките й единствено биха й завидяли.

Оставих телефона си на леглото, обиколих стаята, после отново го взех и пак го поставих на леглото.
Бях адски притеснен.Всичко това ми се струпва накуп и не знам кой път да поема и на кое да обърна внимание.Не мога да си позволя да оставя Бриана, но и групата значи много за мен.Бях в безизходица.

В същия момент, някой почука на вратата ми.Обърнах се и видях главата на Те.

-Имаш ли нужда от компания?-попита.
-Да, Техьонг.Моля те, остани при мен.-помолих го.

Без да чака втора покана, той влезе и двамата се настанихме на дивана.
Аз издишах тежко, но достатъчно звучно, за да ме чуе.

-Джимин, аз съм виновен за всичко.Аз те вкарах в болница, после Намджун те изгони от групата, цял свят разбра за теб и Бриана.По-добре мен да изгонят.-ядосваше се на себе си.
-Техьонг, не говори така.Сам съм си виновен и ще издържа последствията си.-макар да изпадах в емоционален срив, направих опит да звуча убедително.

В следващия момент главата ми се озова на рамото на Те.Само той от всички останали беше до мен в този момент.Не издържах и заплаках силно.

-Т-техьонг, обичам я.Не искам да я губя.Моля те, кажи ми какво да направя.-изнемогвах всяка минута.
-Трябва да говорите, но очи в очи.Този разговор не е за по телефон.-отвърна.

Колкото и да не ми се искаше тя да ме вижда така, знаех, че нещата ще опрат именно до това да се видим и да говорим.

-Прав си.Ще й пиша да се видим и да се изясним.-поех си голямо количество въздух, което изпълни дробовете ми.

Той ме потупа по гърба, след което грабнах телефона си и й изпратих съобщение.

Park Jimin: След 30 минути в мола?

Sent ✓

-Е, явно ще си почакам.-казах тихичко под носа си.

~гледна точка на Бриана~

След скандала, който ми вдигна Моли се върнахме в стаята.Тя ми беше бясна до небесата, че и отвъд тях.Не я виня, има правото да ми се сърди.Знаех си, че така ще стане, но си го представях по по-различен начин.
До края на часовете тя не ми говореше.Извиних й се страшно много пъти, но тя ме игнорираше.Дори дойдох с нея до тях, но нямаше никаква промяна.
Тя тръшна вратата пред лицето ми, без да знае нищичко, дори не ми даде време да й обясня.