Отдушник

Our talks

- Защо ми звъниш, Монро?

- Стела? Плачеш ли?

- Какво искаш?

(По дяволите. Думите ми изчезнаха от ума. Тези осем дена, в които не си говорихме, бяха тежки, мислих дълго какво да ú кажа, а сега...)
- Аз... съжалявам за онова, което ти казах. Не исках да прозвучи така, аз просто...

- Ти какво?

(Аз просто съм зелена от ревност.)
- Се почувствах нападната.

- Нападната...? Така ли?

- Да. Не ми беше приятно да ме обвиняваш за начина, по който живея.

- Не съм те обвинявала, по дяволите! Просто си говорехме.

(Не го почувствах така.)
- Добре, може би е било така.
(Просто искам да ми простиш.)

- Какво искаш от мен?

(На този етап, просто да се сдобрим.)
- Нищо.
(Липсваш ми зверски...)

- А да ти кажа ли аз какво искам?

- Да.
(Моля те...)

- Искам отново да си говорим. Тежко ми е без компанията ти.

(Смела си да ми го кажеш. Аз не бих ти признала.)
- Защо плачеш?
(По-лесно е просто да сменя темата.)

- Аз...

- Стела Регаро. Кажи ми.

- Мислех, че не мога да живея без любов. А истината е, че не мога да живея без разговорите ни.

- Ела вкъщи. Хазяйката е извън града, можем да надуем музиката.

- Ще донеса вино.