Отдушник

love = maths/art

- Хей. Какво правиш?

(Със сигурност, не мога да се концентрирам върху задачата, когато се промъкваш така зад мен и ме целуваш по врата.)
- Нищо.
(Настръхвам.)

- Пак решаваш задачи. За университета ли е това?

- Да... Не ги решавам достатъчно бързо, ще ме скъсат на сесията.
(И ти не помагаш особено.)

- Мо?

- Хм?
(Не издържам. Ще те целуна. А и си в толкова удобна позиция за това, седнала в скута ми.)

- Защо толкова обичаш математиката?

- Ами...
(Защо наистина?)
- Не зная. Просто е нещо, в което се чувствам сигурна.

- Смисъл?

(Искам да ти обясня. Искам да ме разбереш. Но как да го формулирам?)
- Просто... когато решавам, забравям за всичко. За всички проблеми и депресии. Мозъкът ми работи изцяло и само в полза на решаването на сложното уравнение. Чувствам щастие. Няма мрачни мисли или оплаквания. Няма тъжни лица на хора в главата ми, всичко е точно структурирано и подредено.

- Ами да! И аз така се чувствам с рисуването. Как изобщо не се сетих... Само дето мен ме избавя хаосът в изкуството. Можеш да направиш каквото си поискаш. По твои си правила. И докато го правиш, мозъкът ти мълчи и не премисля по хиляда пъти какво е сгрешил. Работи само върху това крайният резултат да е съвършен.

(Колко много съм те подценявала. Ти ме разбираш по-добре, отколкото съм си представяла и в най-смелите ми мечти.)

- Също...

- Да?

- Се чувствам така и с теб. Ти лекуваш всичко, Монро. С теб чувствам сигурност.

- Бъди с мен тази нощ.

- И всяка друга.

(Дяволите да го вземат, да!)