Обявена за най-добра история в категорията "LGBT+" на The Glass Awards 2017. Благодаря на гласувалите!
°~°~°~°~°~°
- В крайна сметка, ти ме разбираш.
(Но ти мен не.)
- С теб говоря за всичко.
(Точно така. Ти говориш. Аз слу...
(Пф.) - Защо изобщо си тук? И по-важният въпрос е как влезе в апартамента ми?!
- Лесно. Мога да се катеря.
('Айде, бе...) - До петия етаж? (Въртиш очи. Хванах те.)
- Хубаво, де... Взех ключ от хазяйката ти.
- Това вече звучи по-правдоподобно.
- Скъси простотиите, Монро, умолявам те.
(Моля?)
- Защо не ми вдигаш тези две седмици? Не ми отваряш вратата. Виж до какво прибегнах! Да те причаквам у вас след лекции.
- Бях много заета... (...да плача и да се опитвам да забравя онова, какво стана, за да не разваля приятелството ни, защото то е единственото, което някога ще получа от теб.)
- Аха... Преди все намираше място за мен в "претрупания" ти график!
- Не ми викай! (Крехка съм. Ще се разплача.)
- И какви са тия антидепресанти в банята? От кога ги пиеш?
- От скоро. (Две седмици.)
- Монро, какво не ми казваш...?
- Нищо. (Че те обичам.)
- Нищо, хъ? По-скоро нищо не ми казваш. Изобщо имаш ли ми доверие?
- Разбира се. (Не знам още колко ще издържа на този кръстосан разпит.)
- Разбира се, че какво?!
(Че не.) - Че да!
- Аха... Тогава какво е това, а?!
(Не... Не и това... Къде, по дяволите си го намерила?!)
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
