Пушенето не винаги вреди

Part 16

 - Сакура, казах че се шегувам.. имах предвид таратайката...- той се опитваше да убеди мен в думите си.

- А..аз...- запецнах отново.

- Ей, тъкмо започна да говориш и аз пак оплесках нещата...- намуси се той и сведе поглед надолу.

- Не.. не си виновен... това, което каза... беше....

- Здравейте, деца.- силно се провикна Ямато.- Вадете химикали и тетрадки...

Учителя прекъсна отчаяните ми опити да се оправдая. Побързах да притичам до чина си и да си взема нещата. Но когато се върнах, Саске дори не бе помръднал. Той ме гледаше, сериозно и изчаквателно:

- Беше...?- подкани ме той, някак си леко смутено.

- Беше много мило...- прошепнах му аз и отворих тетрадката си.

Цял час сенсея диктува разни небивалици. Е, те вероятно имаха доста смисъл, но ръката на Саске, държаща моята ме разсейваше постоянно. Той май не пишеше всичко, което чуваше, но все пак се правеше, че внимава. Аз от своя страна се опитвах да насмогна, но всеки път, когато той помръднеше, се разсейвах. А споменах ли, че беше хванал ръката ми. Дам, още преди да започнем да пишем, той спокойно се протегна и си придърпа ръката ми. Сега тя беше в неговата и той нежно я галеше с палец. Всеки път, аз толкова съсредоточено се наслаждавах на допира му, че сигурно пропусках цели абзаци. Опитах се да прочета едно от изреченията си, но то нямаше смисъл. Явно беше съчетание от няколко... не знам, не съм сигурна.

Но защо не мога да спра да се притеснявам. Може гадния поглед на Карин да ми лази прекалено често по гърба... или любопитните надзъртания на останалите. Или бързите усмивки, кооито ми хвърляше Хината. Или очите на Саске, които не се откъсваха от мен. Чакай малко... той не пише... защо не съм забелязала...

Лекичко се обърнах към него и се усмихнах. Той веднага ми отвърна със същото. Леко помръднах глава, питайки го какво има, но той само се усмихна по-широко:

- Ти си прекрасна...- продължи да се усмихва той.

Няма как... отново пламнах в червено. Как успявах винаги да се изчервя... как няма.. чух го какво ми каза... оу, колко мило... как ми се иска сега да можех да го прегърна, да се сгуша в него и да се радвам на прегръдката... да се надигна и да го целуна. Но бяхме в час. Оф, да му се не види! Защо не мога да съм по-смела... Не откъсвах очи от него, но той също не поглеждаше настрани. Май на това му казваха, че се гледат влюбено. Дали беше така? Аз съм сигурна за беше си... но Саске... Ох, толкова много искам да сме сами и аз да имам смелост да го питам за толкова много неща.