Пушенето не винаги вреди

Part 39

   Скочих и побързах да й отворя. Трябваше да проведем страшно дълъг и сериозен разговор. Нямаше да е никак приятно и ако исках да свърши по-бързо, трябваше да го започна по-скоро. Разбира се, че майка ми беше възмутена и объркана. Тя беше по-скоро удивена от ситуацията, от начина на тази жена да покаже отношение. Стоя повече от пет минути, обмисляйки какво да каже и как да постъпи всъщност. Гледаше ме с големите си, загрижени очи и също не можеше да вземе решение.

   Когато заговори, гласът й беше контролиран и спокоен. Нямаше ги негативните емции, които видях в очите й. Каза ми, че винаги ще застане зад решението ми и още същия ден може да ме прехвърли другаде. Попита ме, дали искам да се заяде с нея. Пита ме, искам и да я съсипе.

   Аз не исках това. Не исках заради подобно нещо да се объркат толкова много неща. Колкото и афектирана да бях, думите и подкрепата на мама ме успокоиха напълно. Сякаш сега, когато тя знае, всичко ще бъде наред.

- Да говоря ли със Саске? Дали да му кажа сега или да изчакам действията на Итачи?

- Кога съм те учила да пазиш тайни от близките ти?- усмихна се мама и не ми отговори.- Такива неща се казват само на най-близките.

   Стана от мястото си и само ми се усмихна. Не ми каза какво да правя, но аз и не го бях очаквала от нея. Чак сега осъзнах, че от самото начало не търсех съвети или напътствия. Исках просто да бъда изслушана, да съм чута. Не ми трябваше повече от това. Скочих от мястото си и я прегърнах, преди да излезе от стаята ми:

- Обичам те, мамо. Извинявай, че не винаги си давам сметка, колко си страхотна.

- Няма наръчник на майката.- засмя се тя едва, отвръщайки ми.- Всеки прави каквото може.

- Ти си най-добрата майка на света.

- Не. Просто съм твоята майка.- целуна челото ми и се измъкна от хватката ми.

   Сега, с мама на моя страна, аз се чувствах повече от силна. Можех да говоря със Саске и да не изпитам грам притеснение или страх. Тази жена си го проси. Ако толкова искаше да му се прави на майка, да ходи на уроци при моята. За кой ли път днес щях да започна този ужасен разказ.

   Стояхме в парка и той мълчеше, а аз кършех ръце. Трудно можех да започна, но станеше ли веднъж...

- Майка ти ме повика в кабинета си...

   Млъкнах, защото той толкова рязко се завъртя към мен. Сякаш и двамата подскочихме, той- обръщайки се, аз- от уплаха. Очите му бяха огромни и диви. Не го бях виждала да реагира по този начин досега. Не, всъщност така реагира, когато я видя да влиза в стаята. Точно така я гледаше тогава. Огромните му прекрасни очи, сега бяха пълни с емоция. Подканваше ме да говоря толкова, толкова пламенно, като никога досега.