Пушенето не винаги вреди

Part 12

   Не знам колко време сме били така, но ни прекъсна звънеца. Аз подскочих, когато го чух, започвайки да се оглеждам. Нима бяхме тук от толкова време. Звънеца за влизане би, когато той ме дърпаше нагоре по стълбите. Тогава дори не осъзнах, че съм го чула.

- Опа, май имаш отсъствие заради мен.- усмихна ми се той.

- Заслужаваше си.- прошепнах аз, поемайки си въздух.

- Сигурна ли в това, което правиш в момента?- сериозно ме погледна той.

- Аз нищо не правя? Ти какво ми правиш?- все така пресипнало отвърнах аз.

- Саку, нима ти започна да говориш? О, слава богу, явно лечението действа..- той се засмя и ме погали.- Сега сериозно. Сигурна ли си, че го искаш?

- Кое?- объркано го погледнах аз.

- Мен...

Аз бях на ред да се засмея. Той какви ми ги говореше. Той болен ли беше или имаше отрова в устните ми. Какво дали съм сигурна, че искам да съм с него! ДА ДА ДА ДА! Това що за въпрос беше. Гледах го и не знаех как да отговоря. Стоях в скута му и се чудех какво да правя.

- If today was...- прошепнах аз и се надигнах.

Целунах го, този пъти по-плахо от колкото той мен. Но той веднага ми отвърна. Притисна ме силно в себе си и не ме пусна. Дам, щях да пропусна още един час... но пък вижте ме. Аз бях със Саске. СЪС САСКЕЕЕЕ!!! Достатъчно силно ли го извиках. След известно време, той ме пусна и се загледа в мен, естествено аз гледах него и се опитвах да не припадна. Стоеше и ми се усмихваше, толкова беше сладък, толкова мил... и толкова различен от това, което си мислех. Аз очаквах да ми се присмее, очаквах да е горд и високомерен... очаквах да е като ... Но той не е... той е невероятен. И май е мой. Ох, какво ли значеше този въпрос. Дали ходим? Ние ходим ли? Искам да знам. Не мога да попитам...

- Ей, Саку, искаш ли да се връщаме вече в час? Мисля, че ни стигат две отсъствия.- той се усмихна и мило ми намигна.

- Ами.. щом трябва..- простенах аз жално. Как си мислеше той, че ще вляза в час... аз не бях на земята, как ще слушам и внимавам?

Надигнах се, изчервявайки се отново. Защо ли? Ами все пак бях седнала в него. Той се опита да ми помогне, но аз така или иначе достатъчно силно се притиснах в малкия Саске. Почервенях!!! Е, нормално си е. Той май се опита да се направи, че не го е забелязал. Хвана ме за кръста и ми помогна. Надигнах се и кротичко застанах на краката си. Изчаках го да стане, не откъсвайки очи от него. Той застана до мен и лекичко обви ръка около рамената ми. Ох, дали ще влезе с мен така в стаята. А може ли да ме целуне пред класа. Да бе, ако го направи, ще умра...

Дишай Сакура, дишай! Не, мисля, че ще хване ръката ми... Ох, какво ще направи той... ами ако ме пусне пред вратата, само и само да не види никой?!!?

Вдигнах глава и погледнах към него, а той се усмихваше. Ох, колко обичам тази усмивка. Какво ще стане, ако му го кажа? Не, чак пък толкова смелост нямам. Аз още не мога да повярвам, че го целунах... Какво да правя сега? Какво да измисля, как да постъпя. Ето я! Ето я вратата. Почти стигнахме, само един завой. Треперя ли или така ми се струва? Не, не ми се струва.. спряхме... Той спря на две крачки пред вратата и хвана раменете ми. Надигнах глава към него и изпрашено го погледнах.

- Какво има, бебчо? Да не се разколеба?- мило се усмихна той. Как ми каза?!?!?! О, господи.. той ми каза умалително....

Само поклатих глава. Бях твърде заета отново и отново да повтарям в ума си думата, която каза... Ах, колко сладко прозвуча... Бебчо... мама ми го казва често, но от устата на Саске звучи много по-различно...

- Хайде, влизай в час.. Аз ще дойда след малко.

- К-къде ще ходиш?- стреснах се бързо аз.