My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

The storm has just arrived

Преди да започнете да четете, извадете слушалките си, защото имам изненада за вас:
*песен за настроение:
"Michael Jackson - Slave to the rhythm"
или
"Michael Jackson - Who is it"*
(изберете си хихи)

⚠️ :
Съдържа обидни думи, псувни и ругатни.

Вече можете да продължите напред хихи...

- Дай ми една добра причина да не те изпратя при баща ти в Тайланд! - извика майка й ядосано, гледайки я с онзи разочарован поглед.
Скарлет преглътна болезнено. Не знаеше как да отговори на това - беше си заслужила изгнанието, беше си заслужила недоверието на майка си, беше си заслужила гнева й. Но небето й беше свидетел, не искаше това да се случи - не искаше да я кара да се чувства зле, просто искаше тя самата да се почувства по-добре.
До къде води егоизмът ми..., каза си горчиво Скарлет и преглътна трудно.
- Не можеш да ме изпратиш там. - проговори тя и седна на дивана. - Пресата ще ме разкъса.
- Чак толкова ли си големи новините?! - попита изненадано и едновременно вбесено госпожа Тей.
Тереза Тей беше особено строга жена, която очакваше дъщеря й да я слуша, когато й се говори. Беше от онзи тип русоляви жени с черни очи, които изглеждаха застрашително и заплашително, когато им се противоречеше. На всичкото отгоре и беше бизнесдама - всяко опълчване срешу нея беше обречено на провал. И Скарлет отлично знаеше, че майка й не е човек, с когото може да си играе просто така. При нея се подхождаше с тактика и определено поведение, но точно сега... изобщо не мислеше за тактика да укроти майка си... Която сега беше най-бясната фурия, която светът някога е виждал...
- Виж... - започна Скарлет поемайки си въздух, но Тереза я прекъсна:
- Спа ли с него?
Англичанката очакваше всякакъв друг въпрос, но не и този. Ченето й увисна и тя погледна невярващо майка си - за каква я взимаше, по дяволите?!
- Побърка ли се?! - извика внезапно Скарлет и скочи на крака. - На такава ли ти приличам?! Бих ли си легнала с някого, който не познавам, мамка му?!
- Вече не знам какво да си мисля, Скарлет. Не ме оставяш да ти се доверя.
Момичето се засмя саркастично и се хвана за главата. Собствената й майка не й вярваше, че е невинна и че няма нищо общо с онова Момче. Да, напоследък избягваше да го нарича по име - просто Момчето. Нищо специално. Защото този страхливец не го заслужаваше.
- Не те оставям да ми се довериш?! Да, сгафих - говорих със световноизвестно момче и пресата ме взе за к***а на повикване!
- Мери си приказките! - изивка изведнъж госпожа Тей придобила това страховито изражение. - Внимавай как говориш пред мен, момиче!
- Значи така... И ти мислиш, че съм го използвала и съм спала с него, нали?! Каква майка си ми ти, изобщо познаваш ли ме?!
И в следващи момент... БАМ!
Един ужасно силен шамар просвистя през лицето на Скарлет, оставяйки червени следи по бузата й. Болката беше притъпена от шока и тя погледна към русата жена пред себе си. Тя беше гневна, в очите й горяха адски пламъци, а ръцете й бяха свити в юмруци... но по лицето й се беше разляло непонятно за нея съжаление, сякаш искаше да върне времето назад и да поправи това, което се беше случило.
- Скарлет, аз... - понечи да каже тя, но момичето се дръпна отвратено назад.
- Не ме докосвай! Върви си! Каза достатъчно!
- Но, аз...
- Излез! И не смей да ме съжаляваш! Не искам нито твоето съжаление, нито това на татко! Нито един от вас не се е интересувсл от мен, защо сега проявяваш тази родителска загриженост?!
Лицето на госпожа Тей позеленя и очите й бързо се вледениха. Скарлет виждаше по силно стиснатите й ръце изпъкващи сини и червени вени, които сякаш заплашваха да изскочат от ръцете и врата й.
- Ще имаш нужда от мен, малката. Ще имаш нужда от майка си, но знай, че ако сега ме изхвърлиш навън, няма връщане назад. - заплащи в гнева си Тереза и се обърна към вратата.
- "Не ми трябва разрешение да взимам своите решения"...*. Помниш ли? - отвърна Скарлет вече започваща на усеща пулсиращия сдреналин във вените си и блъскащата кръв в слепоочията си.
Но майка й не отговори. Тя просто въздъхна и като стисна по-силно юмруци, тръгна към вратата. Момичето чуваше скърцащия под под краката й, чуваше дори най-слабите повеи на вятъра около тях, чуваше собственото си биещо до лудост сърце.... но не чуваше това на майка си. Нейното сърце никога не можеше да бъде чуто - тя беше Студената кралица. Нищо не пробиваше бронята й. Освен може би дъщеря й...
- Ще поемеш ли този риск, Скарлет?. - каза Тереза, стискайки силно бравата. - Ще поемеш ли риска да ме изхвърлиш от живота си?
- Да се обзаложим ли, че ще го направя? - категорично и безрадъдно отсъди Скарлет, а гласът й не трепваше дори малко.
И в този момент, без да каже нищо друго, госпожа Тей, излезе навън. Вратата се затръшна след нея и след това настана пълна тишина.
Даже дишането на Скарлет не се чуваше вече. Тя не беше задъхана или уплашена както си мислеше - напротив, за първи път се чувстваше жива, за първи път мислеше, че е истинска и има контрол върху живота си.
Не се беше чувствала така дори с Момчето, не беше чувствала такава свободна никога. Явно хората бяха прави - веднъж вкусиш ли свободата, повече нищо друго не ти се услажда така...
- Скар... - чу се тих глас от ъгъла, този на Soo-ah. - Добре ли си?
- Перфектно, бих казала. - отвърна момичето с леко развеселна нотка в гласа.
Бързо и импулсивно се пресегна към телефона си и набра така познатия й номер.
- Скар... - започна отново корейката, но този път предупредително, все още не смееща да излезе иззад плота на кухнята.
- Не се тревожи, добре съм. Бих казала, че никога не съм била по-на себе си.
И след малко онзи така ужасно познат глас вдигна:
- Ало?
- Няма да си правя труда да казвам кой е на телефона, но мисля, че можеш и сам да се досетиш. - отвърна студено Скарлет и студена усмивка се появи върху устните й.
- Jin-Ji?! - чу се уплашено-шокирания глас на Момчето по телефона.
- Не ме наричай така! Вече нямаш право дори името ми да изричаш! - тя замълча замалко, колкото да подсили ефекта. - Не ти звъня, за да се чувстваш специален. Звъня ти, за да ти кажа, че си страхливец. Ти не си нищо повече от един страхливец. Остави ме да се справям сама с всичко това и запази репутацията си чиста... колко жалко за мен, нали?
- Jin-Ji, толкова съжалявам, аз... опитах...
- Опитал? Не, не си опитал, повярвай ми. Но аз нямам нито нервите, нито желанието да говоря с теб. Повече не ми звъни, не ми пиши, забрави, че някога си ме срещал, както ще направя и аз. Няма да ме видиш повече. Дано сега се успокоиш, че няма да те съсипя.
И затвори.
Беше толкова хубаво.
Усещането да кажеш каквото мислиш да другите беше уникално. Чувстваше се жива, пречистена, сякаш преродена. Не можеше да повярва, че е била толкова сляпа за всичко, което се е случвало със самата нея. Имала е толкова нереална преценка на положението си, на хората около себе си...
- Soo-ah, излез оттам. Няма да те ухапя. - извика англичанката насмешливо и стисна телефона си, който вече леко пареше по ръбовете.
Веднага набра още един телефон и сложи слушалката на ухото си. Вдигнаха й почти в момента, в който ги набра:
- Ало, директорката на Литературния колеж слуша?
- Обажда се Скарлет Тей, госпожо. - отвърна Скар учтиво.
- Ааа, ти си онова момиче. Момичето от новините.
- Това съм точно аз. Обаждам се да потвърдя заминаването си.
- Скарлет Тей, какво за Бога?! - извика шокирано Soo-ah от другата част на стаята, чула какво се случва.
- Много добре. - отговори директорката на колежа. - Но къде искате да учите следващия семестър?
- Нека... нека бъде Холандия.
- Щом това е решението ти, Скарлет...
- Кога мога да замина? Най-скоро по възможност.
- Има полет след два дни, заминаващ от София, прикачващ се в Москва и оттам в Амстердам. Устройва ли те? А и има около месец и половина до започването на новия срок, ще имаш време да се установиш, да си намериш работа...
- Устройва ме напълно, госпожо.
- Много добре. Ще получиш билетите до 24 часа. Мога само да ти пожелая късмет и да те похваля за решението ти. Това беше най-разумното нещо, по моя преценка.
- Аз съм на същото мнение. Благодаря ви много.
- Приятен ден, Скарлет Тей.
И затвори.
Скарлет, никога не съм се чувствала по-добре. Как е възможно да се чувствам така жива?, запита се англичанката, но преди да успее даже да се засмее, усети още нечии силен шамар по лицето си.
Обърна глава към поредния си нападател само за да погледне в гневните очи на приятелката си.
- Какво, по дяволите?! - извика Скар и стисна другата си буза.
Това вече беше заболяло наистина.
- Майка ти беше права. Ти си егоист. - отвърна й Soo-ah с побесняло изражение на лицето.
- И ти ли?! - изивка обидени момичето дърпайки се назад. - И ти ли ще ми кажеш, че мисля само за себе си и съм толкова заблудена от себе си за всичко, което се случва около мен?!
- Да! Това ще ти кажа. Не мислиш трезво! Изхвърли майка си навън! Организираш заминаването си! Знаеш ли какво... ти бягаш!
- Не, не бягам!
- Измъкваш се от проблемите, които не можеш да решиш, измисляйки си удобни извинения! Няма ли поне веднъж да се справиш сама?!
- Аз цял живот се справям сама! Какво знаеш ти! Баща ти е винаги до теб и те пази, семейството ти те обича! Нашите... на тях не им пука. Ако веднъж на седмица се чуя с майка си или баща си ще бъде чудо. Пращат ми пари и това е! Аз не влизам в натоварения им график!
- И какво?! Ще се самосъжаляваш ли?!
- Не. Ще замина. И ще си реша проблемите веднъж завинаги.
- Това не е решение.
- Не ми е нужно позволението ти да правя собствените си избори, Soo-ah! Не можеш да ме спреш! Коя си ти?!
- Най-близкия ти човек - човекът, който беше до теб цял живот и се грижеше за теб! Човекът, който те измъкваше от всички ситуации, който те защитаваше дори когато не беше права, който ти помагаше винаги! Кой стоеше до теб, когато повръщаше в тоалетната, кой бършеше сълзите ти, когато те обиждаха в интернет, кой бягаше като откачен, за да носи инхалатора си, когато щеше да се задушиш?! Коя съм аз ли?! Аз съм тази, която остана до теб, въпреки всичко! Помниш ли училището?! Помниш ли какво направи?! Ти беше тази, която направи гаф, а изритаха и двете ни?! Помниш ли онова момче?! Помниш ли как останах до теб въпреки него, всички и всичко?!
Всичко това идваше вповече на Скарлет. Никога не бе молила за приятел, който ще я закриля. А и Soo-ah не беше точно закрилница, тя... тя беше подкрепяща. Но момичето вече не искаше закрилник, не някой, който ще й каже, че ще се справи с трудностите. Искаше да бъде сама. Искаше да се чуваства сто процента сигурна в себе си, не в някой друг.
- Дръпни се. - ниско и глухо каза Скарлет и вдигна очи.
Не й трябваше никой. Имаше себе си. Щеше да се оправи някак и без помощта на това момиче или на майка си. И сама щеше да е добре. А и Холандия беше далече. Достатъчно, за да не слуша за Момчето цял живот и да я преследват папараци с камери. И сама си беше добре.
- Да се дръпна?!
- Чу ме.
Soo-ah се засмя ирнонично и се дръпна настрани с едно леко движение. Да, беше грациозна, когато се движеше. Като бивша танцьорка беше невероятна. Но Скар не обръщаше вече вниамние на това - на начина й на говорене, на грациозните й движения, на леката походка и маниерите й... Вече не.
Трябва ли да е тъжно?
Скарлет просто мина покрай нея и продължи напред...

*известен цитат от песента на Bobby Brown - My prerogative:
"I don't need permission to make my own decisions"*

И така, драги читатели, аз се върнах!
Още съм в много тежка депресия или емоционална криза(наречето го както искате), но успях да напиша една нова глава.
Не става ли доста интересно напоследък?
....