My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

Ти тук?!

Песен за настроение:" Taeyang - Darling"
❤️❤️❤️❤️🌹🌹🌹🌹💯💯💯💯👑👑👑
ENJOY!💯💯💯🌵🌵🌵

^************************************************************************************^

Светлините угаснаха. Всичко беше станало тихо. Единствено Taehyung стоеше в средата на вече празната сцена... потен, изморен и за първи път от толкова време щастлив. Концерът беше... вълшебен. Светлините, виковете, песните наоколо, цветните фойерверки, дребните кавги и гафове на сцената... всичко това така му липсваше. Обожаваше да стои на сцената, обожаваше да чува публиката, обожаваше да се забавлява с братята си... Беше приятно. Беше красиво. Беше нещото, което го вадеше от депресията...
- Хей... Какво правиш тук? Сам... и по това време? - чу се нечий глас зад гърба на V.
Момчето се усмихна леко и скръсти ръце. Отлично знаеше кой стои зад него, сега навел гузно глава.
- Какво има, Jungkook? Притеснява ли те нещо? - попита Тае поразвеселно.
- Ами... аз... - започна смутено малкият, но така и не продължи.
Май наистина се чувстваше виновен за това, което беше казал преди седмица-две... Може би си мислеше, че той все още е ядосан. Може би се чувстваше отчужден от него. Може би усещаше, че нещо не е наред между тях... Не че беше истина - Taehyung не се чувстваше обиден или ядосан, или отчужден от другите. Всъщност за първи път ги чувстваше толкова близки. Не трябваше само да се смеят заедно, да се трудят заедно - трябваше да плачат заедно, да преминат през бурята заедно... И те успяха...
- Виж, Тае, аз... - отново се опита да каже Kookie, но V го прекъсна:
- Не, Jungkook, не е нужно да казваш нещо. Всичко е наред. Всичко между нас е наред - ние сме като братя! Не съм ядосан, не съм обиден, напротив - благодарен съм ти.
- Н-наистина ли? - попита бавно малкият, а приближаващите му стъпки отекваха по празната сцена. - И не ме мразиш?
- Не те мразя, Kook. Как бих могъл? Ти си ми като брат. Завинаги ще сме свързани - аз съм ти длъжник, ти си ми длъжник... Всичко, което сме постигнали сме го постигнали заедно всички. Не мога да ти се сърдя за нищо.
След малко най-малкият в групата застана до него и сложи ръце в джобовете си нервно. Погледна невиждащо и заяви:
- Дори и ти да не ме обвиняваш, аз ще съм си виновен за себе си. Не биваше да бъда толкова жесток с теб... Просто... просто бях изморен и...
- Няма нужда да ми обясняваш, Jungkook. Казах ти, че всичко е наред. - усмихна се леко Тае.
- Не, не разбираш. Трябва да го кажа иначе ще ме изгаря отвъртре вечно. Бях жесток с теб, бях жесток и с нея, не биваше да го правя. Не биваше даже да си го помислям. - гласът му започваше да звучи ужасно тъжно, сякаш е на път да се разплаче. - Чувствах се... отритнат, пренебрегнат. Чувствах се сякаш не ти пука за мен, за групата. В онзи момент исках всичко да бъде както преди и да разбереш как се чувствах аз, но сега... сега разбирам, че трябваше да ми се развикаш, да ме удариш... Трябваше да го направиш.
Taehyung обърна притеснено поглед към приятеля си, по чието лице вече беше паднала първата солена и тежка сълза. Очите му светеха странно, а ръцете му нервно трепереха в джобовете му. Той целенасочено не вдигаше поглед към V, не искаше да го гледа в очите...
- Jungkook, за какво говориш? Ти... - учудено започна той и се приближи до него, но другият го прекъсна:
- Ако не бях аз, ти нямаше да си тъжен. Ако не бях аз нищо от това нямаше да се случи...
- Jungkook, погледни ме. Погледни ме! - малкият вдигна поглед, поглед, който почти разби сърцето на Тае. - Защо се терзаеш заради една дребна кавга? Казах ти, че всичко е наред, нали?
- Само да знаеше какво... - но точно тогава Taehyung сложи ръка на рамото му и го накара да спре да говори.
Момчето изглеждаше съкрушено. Сълзите падаха по лицето му бързо и солено, сякаш беше на път да се разплаче с глас по средата на сцената...
Защо плаче така за една кавга? За какво говори изобщо? Всъщност той никога не плаче и не говори несвързано... Какво ли го е накарало да се пречупи сега? Трябва да съм му ядосан, че е загрижен за мен ли? Защо е толкова разстроен..., каза си учудено Тае и понечи да свали ръката си, но точно тогава момчето до него извика през сълзи:
- Удари ме! Удари ме и да сме квит! Нека ме заболи! Искам да ме накажеш...
V не можеше да го гледа такъв, не можеше да го понася в моментите, в които беше толкова зле. Той не се сдържа и като се пресегна към него, го прегърна. Не можеше да го остави така, не можеше да го остави да се обвинява и да страда за една глупава сцена?! За нещо толкова дребно не си залужаваше да се терзае... Тае даже не се беше замислял за това, не го беше приел никак. Изобщо не разбираше за какво предателство говореше Jungkook...
- Всичко е наред, Jungkook. Престани с това. - говореше му Taehyung като го потупваше непохватно по гърба. - Караш ме да се чувствам зле. Не ме карай да ти наритам малкия задник...
Kook се засмя леко и малкк грубо се дръпна от приятеля си. Бързо изтри очите си и отново прибра ръцете в джобовете си.
- Недей... недей да каваш за това на другите. Ще решат, че съм твърде емиционален... И освен това ще ти насиня задника... - опита се да изглежда твърд най-малкият от всички членове на групата.
Понякога приема всичко толкова по детски..., каза си Тае и като прекара ръка през врата му, тръгна да слиза от сцената...
И изведнъж телефонът му извибрира в джоба му. Той го извади охотно и с досада и като погледна името на екрана едва не падна по стълбите, повличайки и Jungkook със себе си.
- Какво става? - попита другият леко раздразнено и продължи да ходи напред.
- Знаеш ли, ти върви при другите, аз искам да глътна малко въздух. - отвърна решително Taehyung и прибра телефона отново в задния си джоб.
- Сигурен ли си?
- Да, да, след това ще дойда при вас. - махна с ръка той и тръгна към изхода на огромната зала.
Сърцето му биеше бързо, все по-бързо с всяка секунда, в която все още се луташе по коридорите. Трябваше да излезе и то веднага, затова и ускори крачка. Докато стигна до служебния вход вече тичаше и с шеметна сила отвори вратата. Трескаво се огледа наоколо, трескаво се огледа в мрака, докато не видя един познат силует, очертан в тъмното. Бавно се приближи натам, сложил ръце в джобовете си, оглеждащ се за още нещо... Сякаш нещо липсваше тук.
Тънък дим се вдигаше от цигарата в ръката й, а лицето й беше наполовина огрято от слабата луна.
- Срещаме се отново, Kim Taehyung. - заяви Kang Soo-ah и отново дръпна от цигарата си.
- Тя... тя с теб ли е? - попита бързо момчето и се огледа наоколо още веднъж. - Jin-J... Скарлет.
Нямаше право да продължава да я назовава с онова нейно стато име, което я беше наранило толкова, затова и се спря навреме.
Корейката се засмя саркастично и заяви:
- Изнагляваш, Taehyung.
- Моля те, Soo-ah!
- Разбира се, че не е с мен! Как би поела риска да дойде! Мисли с главата си! - тишина и нечия въздишка. - Замина отдавна.
Сърцето на V странно се сви от притеснение и ръцете му се изпотиха внезапно, както бяха в джобовете му. Буцата в гърлото му отново се появи и той преглътна едва-едва.
- Замина?
- Още преди две седмици хвана първия самолет и замина за Амстердам.
- Амстердам?! Какво прави там?!
Soo-ah хвърли цигара си на земята и тя изсъска под лачените й елегантни ботуши. Досега Tae не беше забелязвал, че тя беше облечена цялата в черно и бордо, цялата в кожа. Това момиче наистина имаше вкус... Той неволно си спомни за размъкнатите пуловери и широките дънки на Скарлет, за несресната й коса и белите й износени маратонки...
Корейката изглеждаше ядосана, а очите й горяха като огньове. Какво ли я беше накарало да дойде? Дали се беше случило нещо между тези двете?
- Малко след като ти замина, майката на Скарлет се появи. И познай какво направи тя - изгони я! Каза й да изчезне! Скара се с мен. Каза ми да се разкарам. И замина за Амстердам, за да учи. Можеше да живее добре и всичко да бъде наред, можеше да не се крие две седмици у нас, можеше папараци да не я дебнат пред тях. И всичко това само защото се беше хванала с теб! - Soo-ah се засмя кисело, а момчето си пое дълбоко въздух, усещащ раната в гърдите си отново отворена. - Не ти го казвам, за да те обвинявам. Аз обвинявам нея, че замина просто ей-така. Знам, че беше ядосана, знам, че беше наранена, но нямаше правото да ми го причинява. Не и на мен... Казвам ти го защото вероятно и ти си се почувствал безсилен, неразбран, наранен... Тя беше, аз бях, ти беше. Никой не заслужава да се тормози за миналото. - момичето скръсти ръце и го погледна с черните си блестящи очи. - Затова ти казвам, че тя е далеч оттук, вероятно води нов живот. Ти, аз, майка й, София... всичко това вероятно й напомня за миналото, което е оставила зад гърба си. Не я търси. Аз също няма. Трябва да се оправи сама. Някой ден може и да поиска да ни види, но дотогава никой не бива да я притиска.
Taehyung замълча за малко и потърка врата си объркано. Скарлет беше изгонила майка си, беше се скрала с най-добрата си приятелка, беше заминала далеч само и само да започне начисто... Не беше ли... твърде много? Твърде много усилия, за да избяга от една тридневна новина? Дали имаше нещо друго?
- Ти... ти казваш... да не я търся. Казваш, че няма нужда от спасяване... - каза тихо Тае. - Но щом е избягала толкова лесно...
- Не си и помисляй да я търсиш, Taehyung! - извика ядосано Soo-ah и го изгледа на кръв. - Не ме карай да съжалявам, че съм казала къде е тя... Исках само да не се тормозиш!
- Но сега се тормозя повече! Ами ако има нужда от помощ?! Тя е в чужда страна, без никой близък, който да може да й помогне, ако нещо се случи!
- Тя сама трябва да се оправи! Твоята помощ й беше достатъчна вече!
- Нещата не стоят така... Аз опитах тогава... сега може да успея...
- Kim Taehyung... - бутна го назад вбесено корейката. - Посмей да я доближиш и ще ти отрежа главата! Само посмей да й звъннеш, само посмей да поискаш да я видиш... ще те намеря, където и да си и ще те пречукам! Разбра ли ме?!
V стоеше и я гледаше, ядосана, с онова заплашително изражение, с което можеше да го убие на място. Той наистина се беше поизплашил от заплахите й, пълни с гняв и болка, пълни с приятелска, някак сестринска загриженост. Те двете бяха ужасно близки, наистина като сетри. За да са се скарали така значи Скарлет наистина е била ядосана, била е побъркана от гняв. А нима той не беше виновникът за това? Ако не я беше захвърлил така...
- Попитах, разбра ли ме, Kim Taehyung! - извика отново още по-настоятелно Soo-ah, категорична в желанието си да й се подчинят, а очите й лъщяха заплашително в мрака, обгърнал и двама им.
- Да. Разбрах те. - отвърна Тае и затвори за малко очи. - Ще я оставя да бъде щастлива.
- Радвам се да го чуя. Дано се видим пак... Kim Taehyung... - Soo-ah му кимна леко и като се усмихна накриво, запали втора цигара и тръгна да си върви.
- Чакай! - извика слес нея момчето, все още объркано от едно нещо. - А ти как попадна тук? Защо не си в София?
- Това е история за някой друг път, чернооко момче! - извика в отговор тя без даже да се обръща, а следата от дим, идваша от цигарата й я следваше плътно, очертавайки пътя й надолу по стълбите...

^************************************************************************************^

Здравейте!! Ето я и новата глава, дано ви хареса и така нататък...
Мисля, че сте забелязали, че смених корицата на историята, просто в момента тази ми харесва повече❤️❤️❤️❤️
Целувки на всички!
Аз си лягам!
*писах цяла нощ още два фика хихи*
✌🏿✌🏿✌🏿💔💔💔💯💯💯☃️☃️☃️☃️