My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

Вярваш ли ми наистина

Tae стоеше на една пейка на летището. Опитваше да си събере мислите, пиейки един вече изстинал черен чай. Беше минала седмица. Даже не беше цяла седмица - миже би пет или шест дни, които минаха толкова бавно и мъчително. Седмица, която той прекара като затворник в онзи така широк преди апартамент, не знаещ нищо за Скарлет, не можещ да чуе гласа й или поне да разбере дали е добре. Затворничеството не му се отразяваше особено добре. Мразеше да бъде затворен някъде, изнервяше се, ставаше му лошо, имаше пристъпи на гняв... Времето сякаш беше спряло, а той се въртеше в кръг, спирайки винаги на един и същи проклет кръстопът. Мразеше неизвестносто. Мразеше да чака. Мразеше, когато всички го държаха под напрежение. Никой нищо не му казваше, мениджърът им беше забранил. Единственото, което знаеше, беше, че заминават. Колкото се може по-бързо. Без много шум и папараци. Сякаш бягаха оттук. Сякаш бягаха от въпросите, които можеха да зададат феновете им...
- Мамка му... - каза си ядосано V и стисна по-силно чашата.
Куфарите му вече ги нямаше, беше ги предал на летището. Стоеше сам, докато другите се опитваха да се развеселят, обикаляйки наоколо. Момчето нямаше настроение за нищо - беше ядосан на мениджъра си, че не му разреши да каже истината, беше ядосан, че не можа да каже едно довиждане на Jin-Ji, беше притеснен, защото не знаеше нищо за нея, беше и още по-гневен, че се измъкват тайно като крадци през нощта...
- Мамка му. - повтори V и отпи от чая си.
Единствената му надежда беше, че Jin-Ji ще остане защитена от всичката тази мръстотия на шоубизнеса. Крепеше го надеждата, че след няколко дни всички ще забравят коя е тя и ще спрат да я тормозят...
- Мамка му. - промърмори за последен път Taehyung, видял на таблото как се появява техния полет.
От едната му страна се появиха Namjoon, Yoongi и Jimin, а от другата Jungkook, Jin и Hoseok. Някой от тях сложи ръка на рамото му, издърпвайки го да стане.
- Хайде, Tae. Трябва да тръгнем. - гласът на Hoseok се чу зад гърба му.
- Мисля, че се досетих. - рязко отвърна Taehyung и като издърпа рамото си изпод ръкаа му, тръгна напред, оставяйки приятелите си зад гърба си.
Не искаше да говори с тях сега. Имаше нужда просто да помисли и да реши какво да прави. Как да се държи? Как да поддържа репутацията си? Какво да говори за нея? Кое му беше по-важно - групата или тя?
Но всъщност решението вече беше взето. Просто вината го убиваше...

***

- Скар, йогата няма да помогне. - обади се Soo-ah, любопитно надничаща зад гърба й.
- Винаги помага. Не се меси. - тихо и напевно, без даже да отвори очи, отвърна Скарлет.
Беше кръстослта крака и медитираше, опитваща се да освободи съзнанието си от всякакви мисли... За жалост, неуспешно. Корейката през цялото време я питаше разни глупави въпроси от рода на:" Отиде ли вече в Царството на сенките?" или "Успя ли вече да освободиш своето "чи"?", не спря да ходи напред-назад и да затваря телефона на разни фенки на Taehyung, които някак си й бяха намерили номера. Soo-ah се тъпчеше и се тъпчеше с цялото съдържание на хладилника, за разлика от приятелката си, която нямаше никакъв апетит...
- Може ли да престанеш да мърдаш! - ядоса се накрая англичанката, изнервена от бързоте стъпки на Soo-ah наоколо. - Не ми позволяваш да освободя душата си.
- Да освободиш душата си ли? - засмя се корейката. - Ти да не си монах от манастира Шаолин?
- Не, но мога да стана убиец от квартал Младост, ако не млъкнеш!
- Добре, добре. Само се успокой.
И като й се усмихна престорено мило, тя скри зад гърба си ножовете по плота в кухнята.
Май наистина приема шегите ми на сериозно., каза си леко развеселено Скарлет и като затвори очи и вдиша дълбоко, пак се постара да изтрие от паметта си последните няколко дни.
Йогата я успокояваше малко, но никога не помагаше са заличи някой спомен. Защо ли не можеше да има машина, която да изтрива мислите и спомените, които искаш да забравиш... Щеше да бъде толкова по-лесно...
А Скарлет определено искаше да забрави. Напълно да изтрие спомените си от дните й с Taehyung, все едно не са съществували. Да, той беше мил, сладък, добър... но беше страхливец. Страх го беше да каже на всички, че има момиче, което му е било приятелка. Не гадже. Не любима. Просто приятелка. Феновете и компанията му бяха причината той да се страхува да признае всичко. Не, V не беше безсилен - имаше какво да направи. Просто нямаше смелостта да го направи...
Дишай, Скар, дишай..., повтаряше си момичето, стараещо се да игнорира засилващата се болка в главата си и гаденето.
От няколко дни й се повръщаше само при мисълта, че ще се наложи да излезе навън.
Всъщност вече беше излизала. Точно три или четири дни след като се случи всичко това с Taehyung. Дни, минали като миг, дни, в които хората, които я мразехе ставаха все повече, дни, които я бяха съсипали...
Повикаха я от универистета и й се наложи да излезе. Преди два дни по това време вече беше в Софийски, предваща документите си на комисията, които решаваше дали е приета или не...
Малко по малко, колкото и да се противеше, в главата й започнаха да нахлуват картините от онзи ден...
Тя бягаше натам, опитвайки се са мисли позитивно. Не трябваше да се предава точно сега - трябваше да остане силна. Но колкото и да опитваше не можеше да преодолее чувството, че ще повърне всеки момент, че ще се провали с гръм и трясък и последната й надежда, че нещо може да се оправи ще си замине... Тя тичаше с бясна скорост, краката й сякаш не докосваха земята, а главата й летеше в облаците. Скарлет даже не усещаше как се дави и отчаяно се опитва да си поеме дъх - интетесуваше я само да стигне до Университета. Другито можеше да почака...
След малко нахлу през големите дървени врати, полагайки всички усилия да ги отвори. Потна от глава до пети, едва дишаща и разтреперана, тя излетя нагоре по стълбите към главното фоайе, където зад една голяма дълга маса стояха членовете на комисията - до един строги педагози, които я гледаха осъдително как се явява пред тях на интервю в този вид...
- Седнете, госпожице Тей. - каза едната жена с остра нотка в гласа и леко плашещ вид.
- Благодаря. - отвърна едва успяла да си поеме въздух момичето и седна на стола пред тях.
Опитваше се да си наложи да се успокои, но все не можеше и не можеше. Полагаше всички усилия, за да стабилизира дишането си, но изобщо не й се получаваше. Беше й горещо, направо изгаряше в това фоайе под изпепеляващите погледи на комисията.
- Госпожице Тей - започна един възрастен меж, облечен в скъп костюм, с леко изкривени върху носа си очила. - Вниамтелно рагледахме късните кандидатури на всички кандидат-студенти, подали документите си за нашия колеж. Прегледахме стотици работи, стотици есета, имахме даже поезия и драми в староантичен стил. Зашо да ви приемаме тогава, щом имаме толкова желаещи? Има ли нещо, с което сте повече от другите?
- Аз... - наложи си отново да диша Скарлет и стисна ръце, както ги държеше една в друга. - Аз имам талант.
- Талант? - засмя се една жена със сива коса и орлов нос до господина. - Всички, които са били допуснати до тук са преценени като... талантливи. Можете ли да представите умение, което другите нямат?
- Аз... аз мисля... мисля, че съм различна.
- Казват го всички. - обади се трета жена, изглеждаща отегчена.
- Нямам предвид, че съм различна, защото пиша различни неща. Казвам, че имам нов поглед върху живота.
- Нов поглед върху живота? - облегна се напред, видимо заинтригуван мъжът от преди малко. - Какво искате да кажете, госпожице Тей?
- Искам да кажа, че живота никога не е едностранен - винаги има поне две стани. Аз се научих да виждам и от двете му страни, да намирам нови и нови, да го правя не плосък, а триизмерен. Като куб или паралелепипед, всичко е мниго пластово, всяка стена е различна. Ако можем да погледнем от всеки ъгъл, можем да бъдем по-добри хора. Следвателно по-добри писатели. Затова ви казвам защо имам нужда от вас - искам да се науча да предавам възможно най-много на хората, да ги карам да гледат на живота по същия начин. Това би променило много нещата край нас.
- Значи искате да влияете на общественото мнение и нагласи чрез своето творчество?
- Точно това искам.
Комисията замълча. Всичките шест жени и мъже, до един облечени в скъпи и изтупани костюми, със строги изражения и погледи на лешояди, изведнъж живнаха. В очите им започна да се разпалва пламък, който караше Скарлет да се чувства обнадеждена...
- Госпожице Тей, ентусиазмът ви е завиден. - започна отново жената с орловият нос и режещия преди поглед. - Искаме да ви оведумим, че комисията взе своете решение. - момичето стисна още по-силно ръце, още по-болезнено заби нокти в дланите си. - Бяхте приета в нашия колеж, но поради глешка в бройката, десет места биват вповече. Приемането ви не беше завършено в Софойския колеж за млади автори. - сърцето на англичанката литна и беше свалено на земята за точно една секунда. Секунда преди всичките й мечти да се сринат пред погледа й. И то заради сдминистративна грешка?! - Затова искаме да ви предложим две опции. Първата, мисля, че е очевидна - да кандидатствате и догодина, когато ще се постараем да има място за вас тук... или да влезете в колежите в Швейцария или Холандия, или Ирландия. Говорихме с колежите от ваше име. Директорите им бяха доста заинтригувани от кандидатурата ви, затова и са готови да ви приемат там. Само трябва да посочите в кой искате да влезете.
Скарлет стина ръба на деколтето си и го дръпна леко надолу, опитвайки се да си поеме повече въздух. Не можеше да се отърси от чувството, че се задушава. Но всъщност, не беше самл чувство. Да задушаваше се - не беше приета в колеж, по мислост можеше да влезе другаде... не това очакваше от този проклет ден.
- Госпожице, Тей, добре ли сте? - попита единият мъж и стана от масата. - Бледа сте и теперите.
Изглеждаше сравнително млад, не както си беше помислило момичето.
- Благодаря... добре съм. - отвърна тя и стана от стола. - Ше си помисля дали искам да вляза в някой от тези колежи. Ще се свържа с вас щом взема решение.
- Имате само три дни. - заяви онази жена със сивата коса. - Не го забравяйте.
- Няма да мога.
И с тези думи Скарлет отново изхвърча навън. През фоайето, после през вратите и накрая навън, те бягаше за втори път днес, но този път не се опитваше се да отиде някъде, а да избяга. Просто да не се случва нищо повече в живота й, просто часовникът да спре за нея и да я намерят запала някъде, откъдето няма връщане. Но това беше невъзможно. Какво беше спасението й тогава? Да бяга? Не можеше вечно да бяга. Да се крие? Нямаше достатъчно големи стени, които да я крият вечно от света и от срама й. Какво й оставаше тогава?
И точно когато стигна запъхтяна пред дома си, се блъсна в някого. Бързо се извини и понечи да стигне до вратата си, когато забеляза, че отпред имаше голяма опашка от хора. Всякакви хора с камери, микрофони и листи с въпроси.
Папараци..., досети се веднага момичето, но преди да успее да реагира всичко започна...
- Ти ли си Скарлет Тей?
- Момичето, с което е излизал кпоп идолът Kim Taehyung?
- Знаеше ли, че рискуваш да те заплашат?
- Знаеш ли кой ви заолашва?
- Още ли поддържаш контакт с него?
- Още ли имате връзка и кога започна тя?
- Скарлет, в кой колеж учиш?
- Знаят ли учителите и родителите ти в какво си се забъркала?
Без да се усети, обзета от невероятен ужас, Скарлет побегна нанякъде. Не можеше да диша, даваше се само, докато си мислеше за всичко това. Прекалено много проблеми си беше навлякла напоследък, идваше й твърде много да живее така. Вече почти седмица не можеше да диша и се изпълваше със страх и омраза щом чуеше името на Taehyung. Той беше виновен. Заради него се случи всичко това. Заради него всичко се обърка в живота й... Негова беше грешката, че не я защити от всичко това, негова беше грешката, че тя се запозна с него. Ако не беше настоял лично да й върне телефона, това нямаше да се случи. Момичето нямаше да го познава, нямаше да страда така сега...
Кретен, защо просто не си тръгна тогава..., каза си тя, а очите й още бяха съвършено сухи.
Скарлет влезе бързо в апартамента на Soo-ah, убедена, че папараците вече не бягат след нея. Тук щеше да е в безпопасност. Поне за сега.
Затръшна вратата след себе си и падна на земята, подпряна на нея. Държеше се за гърлото си, което гореше сякаш в пламъци и я задушаваше още повече. За Бога, това не се случваше на нея, по дяволите, това беше просто сън...
Беше започнало да й се вие свят, когато приятелката й се появи откъм витите стълби в хола, водещи към спалнята. Те беше рошава, с домашни дрехи и шокирана. Виждаше как най-добрата й приятелка, най-близкият й човек е на път да припадне от задушаване на пода. Веднага изтича в стаята си и се върна с един инхалатор в ръка, какъвто всеки астматик като нея трябваше да има у тях за всеки случай. Веднага го сложи на лицето на Скарлет, карайки я да диша по-дълбоко, и започна да пръска през него лекарството, което се предполагаше, че трябва да й помогне да започне да се стабилизира отново...
Англичанката разтърси глава яростно, прогонвайки спомена за случилото се преди два дни. Още се страхуваше да не се повтори...
От два дни живееше при Soo-ah, защото не можеше да се прибере у дома с всичките тези папараци наоколо. По-дяволите, беше ужасно да стои затворена тук, дори да беше като втори дом за нея. Просто не понасяше да стои между четири стени. А и майка й не спираше да звъни и да звъни...
- Скарлет, няма ли да си вдигнеш телефона вече? - попита леко раздразнено по едно време коейката. - Побърква ме. А и майка ти звъни и на мен и ме кара да й докладвам как си.
- Моля?! Използва те за шпионин?!
- Мисля, че да. Поне докато не си вдигнеш телефона. Моля те, не съм спала два дни от нейните майчински инстинкти и от твоите проблеми с дишането.
- Наистина съжалявам, Soo-ah... - промърмори Скарлет и легна на пода, внезапно отказала се от йогата.
- Няма проблем, Скар. Само се успокои и всичко ще мине. Все някога ще трябва да излезеш и да говориш с майка си. Ще ти се наложи, повярвай ми.
- Аз не се съмнявам.
И в този момент някой започна да удря по вратата, забравил какво е звънец. Сякаш се опитваше да я разбие с тези силни удари, отекващи из цялата стая. Гласът, който се носеше през нея обаче беше по-притеснителен.
- Скралет, Soo-ah, отворете вратата! Аз съм! Майка ти, Скарлет, майка ти съм! Отворете проклетата врата! Не ме ли чувате?! Скарлет единственото ти оправдание за това ще бъде само ако си в безсъзнание и не чуваш нищо покрай себе си!
Двете момичето се спогледаха уплашено. Корейката бавно тръгна към вратата, а англичанката се дръпна назад зад дивана. Гневът на майка й щеше да бъде легендарен...

Хееей!
Съажалявам, че се забавих, просто имах нещо като творчески срив и не исках да погледна нищо. Просто не можех да се накарам да напиша глава, но ме връхлетя вдъхновението току-що и ви написах новата глава!
Очаквахте ли нещата да се развият така? Кажете ми дали е било изненадващо за вас...
🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟🌟