My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

"Отдавна не съм чувала гласа ти..."

- Отдавна не съм чувала гласа ти, Скарлет Тей. - проговори накрая жената, останала безмълвна за минута-две.
- А аз се надявах никога да не прибегна до помощта ти отново, Ra Eun. - отвръна горчиво момичето, а металическият вкус в устата й ставаше все по-натрапчив.
- Всичко ли се случва отново?
Момичето замълча за малко и като седна на дивана, се вгледа в пердетата на квартирата си. Те бяха същите като в дома й в Корея. Абсолютно същите. И затова ги мразеше толкова...
- Д-да. Всичко започва отначало.
- Къде е Soo-ah? Тя ти помагаше преди.
- Няма я. Не е тук. По-добре е да стои далеч от мен... за нейно добро е. Само й докарвам проблеми напоследък...
- Наистина имаш нужда от нея сег...
- Наистина искам да я държа настрана засега. Поне засега.
От другата страна на линията се чу неодобрителното сумтене на бившата й учителка. Тя беше една от най-добрите приятелки на бащата на Soo-ah и един пт най-милите хора, които Скарлет познаваше. След онзи инцидент обаче беше решила да прекъсне връзка с всеки, когото е познавала преди. Нямаше никакво значение дали да й понагали или не, просто искаше да забрави за тях, колкото се може по-бързо...
- Скарлет, продължаваш да си толкова егоистична, както и преди. - започна Lee Ra Eun. - Не можеш даже да си предтавиш колко бясна ще бъде твоята чернокоса приятелка, че не си й казала всичко навреме...
- Моля те, спести ми лекцията, слушала съм я толкова пъти. - прекъсна я раздразнено Скарлет, а гаднето й малко по малко започваше да отшумява, но ушите й продължаваха да пищят с неговия глас, заплашително говорейки й.
- Тогава какво очакваш от мен?
Момичето замълча за малко и като затвори очи за момент, започна да си повтаря едно и също нещо, опитвайки се да се успокои. "Него го няма". "Него го няма".
- За Бога, Ra Eun-ssi, ще се побъркам! Казах ти, че започна отначало. И наистина имам предвид всичко. - проплака леко тя, опитваща се да не се дава на отчаянието, което заплашваше да я смаже. - Отново не съм гладна, отново ме боли всичко, отново сънувам онова училище, сънувам него и всичко, което се случи тогава...
- Слушай ме, Скарлет. - прекъсна я както винаги с онзи настоятелен глас жената. - Къде си сега?
- У дома.
- Тогава вземи едно листче и записвай. - момичето едва се надигна от дивана инкато посегна за лист и химикал от малката масичка, заслуша внимателно. - Искам да пиеш слаби успокоителни всяка вечер. Да ми звъниш поне веднъж на ден. Да избягваш всичко, напомняшо ти за онова време - дрехи, места, ако искаш дори напитки... дори хора.
В главата на рижавокосата англичанка се появи лицето на Soo-ah, на последния им момент заедно, на нейните необмислени уплашени думи, които можеха само да нараняват, но не и да утешават.
Аз съм ужасен човек., каза си раздразнено тя и стисна химикала в ръката си. По-добре ще е, ако не съм в живота й. Мога единствено да я накарам да се чувства зле.
- Скарлет? Скарлет, там ли си?! - внезапно чу тя острия глас на старата си учителка по психология.
- Да, да, тук съм. Отнесох се за момент. - отвърна момичето и се огледа наоколо, сякаш чула някакъв странен шум.
- Добре. Скарлет, искам да останеш спокойна, да не се притесняваш за нищо, за да може кошмарите да си отидат по-бързо. Не се напрягай, не бързай, мисли само за хубави неща и спомени. Само, и повтарям, само в спешни случай можеш да вземеш сънотворни. Много малка доза. Много рядко. Разбра ли ме?
- Аз... да. Разбрах.
- Искам да ми звъниш поне веднъж на седмица, ясно ли е?
- Ясно е.
- Добре. Внимавай, Скарлет.
И понечи да затвори, когато англичанката я спря рязко:
- Ra Eun-ssi, защо не попита за майка ми? Винаги питаше дали тя не е наоколо, а не Soo-ah... Какво се случва сега?
Тишина, а след това лека въздишка:
- Нали осъзнаваш, че Soo-ah не е единствения ми информатор. Наблюдавам ви двете, откакто си тръгнахте. Знам доста неща за Амстердам, между другото.
И след това затвори бързо.