My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

Раят е тесен за тези, които се борят

"Ало, Kim Taehyung, слушай внимателно. Намерих Скарлет. Отивам да видя как е, но мисля, че няма да бъде никак добре. Когато слезеш от самолета, което мисля, че ще бъде след около половин час, звънни ми. Може да имам нужда от помощта ти. Моля те."
Ръцете му едва не изпуснаха телефона, докато изнервено набираше телефона на Kang Soo-ah. Разбира се, тя вдигна едва от третия път.
- Ало, Kang Soo-ah?! - попита ниско той, усещащ как кръвта шуми в ушите му оглушаващо, а адреналинът блъска като обезумял във вените му . - Къде си? Намери ли я?
- И да, и не. - отвърна гласът на момичето от другата страна на линията, а покрай нея се чуваше ужасен шум. - Знам къде е, сега пътувам натам.
- Тя добре ли е?
- Не, знам. Ще проверя, но съм почти убедена, че нещо не е наред.
- Прати ми адрес. Ще дойда при теб.
- Ще можеш ли? Не искам твои фенове наоколо, искам да си наясно. Не искам твои фенове никъде близо до Скарлет, разби... - изведнъж се чу ужасен шум, сякаш корейката си беше изтървала телефона някъде.
За секунда-две нищо не се чуваше през него, единствено тишина, когато изведнъж още един ужасен пукот прониза деликатния му слух, а след това и нейното ядосано крещене:
- Не, идиот такъв, не е твоя работа с кого говоря... гледай си пътя, глупако... аз ли съм глупачката?! Дръж проклетия волан и карай по пътя, защото ако не сме там до двайсет минути ще сложа твоята глава на гилотината, накадърник....
- Kang Soo-ah! - извика раздразнено V, не разбиращ и дума от това, което тя крещеше толкова разпалено, но много добре разбираше, че не беше на него... нали?
- Kim Taehyung, току-що ти изпратих адреса. Аз...
Отново телефона прекъсна за малко, отново телефонът му изпращя от ужасния шум около Soo-ah и след няколко секунди затишие рязко се чуха няколко викащи си един на друг гласа, единият от които, разбира се, беше на най-добрата приятелка на Скарлет, а другият... другият звучеше сякаш е мъжки, но сред жестоката им караница V не можеше да бъде напълно убеден с кого спори така Kang Soo-ah след като нейният глас се чуваше най-силно...
- Soo-ah?! Там ли си?! - извика отново момчето, опитвайки се да надвика ужасния шум. - С кого говориш?
- Шофьорът ми е раздразнителен и ми говори вместо да гледа пътя. Но няма значение. Моля те, ела по-бър...
И в следвашия момент връзката тотално се срина. И двата гласа рязко изчезнаха, шума наоколо също, оставяйки Taehyung объркано да слуша тишината, останала разочаровано след ехото на разговора им от преди малко.
- Soo-ah? Kang Soo-ah?! - извика той притеснено, ужасно объркан от случилото се.
Викаше я по име, но тя не отговаряше. Сякаш изведнъж се беше изпарила от другата страна на линията...
Какво ли стана?, каза си той изненадано и се опита да набере Soo-ah отново.
Без резултат.
Може би тя беше затворила.
Или пък не? Всичко стана толкова бързо, че момчето не можа да се усети какво точно се беше случило.
Вероятно ми е затворила. Сигурен съм, че всичко е наред., опитваше се да се успокои той и като рязко прибра телефона в джоба си, малко по малко започваше да осъзнава какво се беше случило преди малко и какво му беше казала най-добрата приятелка на Скарлет.
Гласът на Soo-ah, обтегнат изнервено като струна точно преди да се скъса, се въртеше  и повтаряше отново и отново в главата му едва ли не физически болезнено. Изведнъж му се беше завил свят, а коремът му се беше свил ужасно, заплашващ да изхвърли почти цялото си съдържание навън. На гърлото му беше заседнала огромна буца, а в гърдите му започваше да зее оргомна празнина. Той се подпря настрани на куфара си и вдиша няколко пъти дълбоко, опитващ се да се отърси от чувството, че се задушава.
- Taehyung, добре ли си? Целият пребледня. - нечий гръб се допря силно до неговият, а притеснения глас шептеше някъде зад главата му.
Какво значение имаше сега? Какво значение имаше дали той беше добре, когато тя не беше. Трябваше да побърза, да се стегне и да спре да хленчи, защото наистина му беше писнало да се чувства безпомощен и да няма какво да направи. Сега имаше какво да направи. Това беше огромен щанс за него да направи нещо полезно за Скарлет след всичко, което беше преживяла през последните месеци, затова и просто трябваше да грабне момента. Когато се освестеше напълно, разбира се.
- Запомни какво ще правим, нали? - попита Тае внимателно и вдиша още веднъж така че му се замая още повече главата.
Стегни се!, каза си той строго и си наложи да диша спокойно, да забави пулса си поне малко.
- Разбира се. Защо се съмняваш в мен?
- Не се съмнявам...
Никой не смееше да проговори. Всъщност никой не можеше - мислите им летяха високо над тях, напълно откъсвайки ги от реалността, която ги притискаше безмислостно между невидимите си стени. Между тях настана тишина, нито единият от тях способен да проговори на другия. Единият гледаше назад към хората, които излизаха от летището, поздравявайки се с близките си и минаваха бързо и безстрастно покрай тях. Другият беше впил поглед в четири момчета, насядали недалеч от изходите, чакащи шофьора си да се появи. Всички изглеждаха в добро настроение, всички до един с вдигнати качулки, маски и слънчеви очила на лицето. Изглеждаха странно меланхолично заедно сякаш като далечна картинка на щастливи момчета, опиващи се да се скрият за малко от нещо и да се позабвавляват заедно.
Нещо прониза Taehyung под лъжичката, карайки го да се чувства неимоверно виновен. Болеше го да знае, че не може да каже каквото най-много искаше на най-близките си, но нито той, нито Jimin имаха особен избор. Колкото повече бяха замесени, толкова повече проблеми щяха да се появяват около тях.
Не, не беше честно да им кажат. Дори един въвлечен беше много.
- Kim Taehyung - започна гласът до V, мек и лек като перце. - обещай ми, че няма съжаляваш за това. Обещай ми и аз също няма да съжалявам каквото и да се случи.
- Обещавам. - сви юмруци момчето и като най-накрая успя да се освести, се обърна към приятеля си и застана рамо до рамо с него.
- И си убеден, че си струва?
- Абсолютно. Никога не съм преследвал нещо така както нея. И няма да я оставя просто така.
- Нещо случило ли се е?
- Ще разберем, Jimin, ще разберем.
Двамата погледаха един към друг, а после погледнаха към черният ван, чакащ своя шофьор и седем звезди да се качат в него. Смътното чувствто за вина отново прониза Taehyung и накара дупката, зейнала опасно в гърдите му, само да става все по-голяма и по-голяма. Вината му сякаш отваряше огромна пропаст между него и самия себе си. Между сърцето и разума му. Сякаш разделяше едното от другото, карайки го да се чувства разкъсан на ситни малки парченца.
- Наистина ли няма да им кажеш? - попита приятелят му внимателно.
- Не го мисли сега. Да тръгваме.
Тъкмо се бяха обърнали настрани, запътили се към тълпата от хора и техните посрещачи, когато почти веднага нечия ръка рязко дръпна косите им назад и ги накара да се заковат на място. И двамата се хванаха за главите, едва успявайки да задържат чантите, които носеха в ръцете си, охкайки от болка и изненада. Даже не успяха да разберат кой ги беше стиснал за косите, докато този някой не започна да ги дърпа назад.
- Ако ще си правите бягство, което отлично знам, че се опитвате, трябваше поне да поканите всички на купона. - заяви Namjoon зад гърбовете им, стискайки ги малко по-силно отколкото беше нужно. - О, и просто приятелски съвет - ако ще бягате, ще ни обясните първо защо.
С периферното си зрение Tae успя да види как Jimin изпъшка раздразнено и се опита да се освободи от мъртвата хватка на Namjoon, но той само я затегна още повече. Беше очевидно, че нямаха път за бягство. Колкото и да искаха, не можеха да се измъкнат, затова и неизбежно истината щеше да бъде изтръгната от тях.
- Планът не беше такъв... - измърмори си Tae полуядосан и полуотчаян. - Трябва да побързам...