My life is strange, don't you think? / Kim Taehyung /

Не викай Дявола

- Колко къса я искаш? - попита фризьорът усмихнато една от жените в салона.
- Не много. Само краищата, става ли? - отвърна му онази, седнала удобно в мекият стол пред голямото и светло огледало.
- Имаш го!
Скарлет стоеше отстрани, четейки едно списание и опитвайки се да прочете една статия на местния им нидерландски език... Не че й се получаваше толкова, но все беше нещо.
Толкова беше приятно да стои в най-тихият ъгъл на фризьорския салон, докато навън валеше този силен дъжд. Всъщност, откакто беше в Амстердам, което беше около две-три седмици, не беше валяло нито веднъж, а тя толкова обичаше дъжда. Толкова обичаше да се буди на дъжд и да ходи на работа, докато вали. Обожаваше миризмата на трева след дъжд, както и влажният въздух, който се стелеше върху града след това...
- Джей, къде е Светкавица? - попита внезапно момичето и се огледа наоколо, поставяйки списанието на коляното си.
- Няма го. - отвърна съсредоточено момчето, докато подстригваше поредния си клиент.
- Няма ли дойде?!
Джено рязко се стресна от внизапния й вик и изпусна ножицата на земята. Той се наведе раздразнено да я вземе и като се обърна към Скарлет, я изгледа на кръв.
- Не ме стряскай така. И не викай дявола. Ще вземе да те чуе... - предупреди я той сърдито.
И в този момент вратата издрънча силно с онзи звук на сладки камбанки и в просторния бял салон се чу силен детски глас:
- Чичо Джено!
- За Бога... - въздъхна Джей и затвори очи изморено.
- Чичо Джено! - извика отново момченцето и с бясна скорост се спусна към чичо си.
Скарлет отлично знаеше, че това момченце няма спирачки и би прегазило всеки само и само да отиде при любимия си чичо. Но сега той трябваше да работи и ако се разсейваше и създаваше проблеми, нямаше да му платят надницата. А тя му трябваше, за да си доплати таксата за колежа. Проблеми с шефката не бяха нещо хубаво за него, затова и точно когато малкото момченце профуча край нея, тя го дръпна за ръкава към себе си и го прегърна.
- А мен няма ли да ме поздравиш, малък? - попита тя и му се усмихна.
- Како, Скар! - извика той и се обърна към нея.
Малкото му личице се усмихваше, а черните му очи светеха с въление. Тъмнокестенявата му коса беше леко влажна, а якето му беше мокро. Май беше тичал от училището си до тук под дъжда само за да види чичо си. Какво сладко дете!
- Светкавица, защо не си използвал чадъра си? - попита тя и избърса лицето му от морките капки, стичащи се от косата му. - Да настинеш ли искаш?
- Не, само да видя чичо. - отвърна усмихнато детето.
Тази толкова позната усмивка...
Скарлет слизаше по стълбите надолу от Главната врата на Литературния колеж към булеварда, където щеше да си хване такси до квартирата, когато нечий глас я накара да спре на място:
- Чичо! Чичо, къде си?!
Момичето се обърна назад само за да види как някакво ниско момченце стоеше няколко стъпала над нея и викаше силно. Изглеждаше тъжно, а гласът му звучеше плачевно. Дали не се беше изгубило?
Скарлет се качи бавно до него и го потупа по рамото. Момчето се обърна и я погледна с големите си насълзени очи.
- Защо плачеш? - попита го тя и изтри сълзите му.
- Опитвам се... да намеря... чичо... - хълцаше той, докато плачеше все по-силно.
- Кой е чичо ти? Изгуби ли го?
- Не-е... дойдох да го видя... но него го нямаше...
И отново започваше да плаче.
- Шшш, тихо. Не плачи. - отново изтри сълзите му Скарлет и хвана ръчичките му.
Изглеждаше толкова малък и толкова тъжен, направо сърцето й се късаше. - Искаш ли да ти помогна да намерим чичо ти?
- Д-да...
- Но ще ми обещаеш да спреш да плачеш, нали?
Момченцето избърса с ръка сълзите си и кимна леко.
Какво сладко хлапе. Не бива да плаче така. Ще намерим чичо му., каза си Скарлет и като го хвана за ръка, го попита:
- Как е името ти?
- Атила. - овтърна то.
- Как изглежда чичо ти? Висок ли е?
- Да.
- Каква коса има?
- Черна и... и къдрава.
- А очи?
- Светлозелени.
- Млад ли е?
- Д-да.
Това звучи като един доста сексапилен чичо..., каза си момичето, но бързо разтърси глава, усетила колко неуместно беше да си мисли точно това сега.
- Хайде, да обиколим наоколо. Нали каза, че ще е тук някъде?
Момчето кимна и като стисна доста силно ръката й тръгнаха да обикалят наоколо. Гледаха хората и когато някой се приближеше до описанието му, тя му го посочваше. Но той винаги казваше, че това не е неговият чичо.
- Знаеш ли телефона му? - попита по едно време Скарлет.
- Не... не го знам... - и започна отново да плаче.
- Обеща ми, че няма да плачеш. Недей. Ще намерим чичо ти. Ако не го намерим, ще те приберем у вас и той ще те намери там.
И точно в този момент някой я блъсна силно настрани. Момичето падна настрана на земята, удряйки болезнено рамото си, а другата й ръка бързо се отскубна от тази на момченцето. Тя вдигна поглед нагоре само за да види някакво момче с ядосано изражение, а зад него стоеше Атила.
- Чичо! - извика той и прегърна силно крака на момчето пред себе си. - Чичо, търсех те!
- Тай, стой зад мен! - отвърна рязко той и изтика момчето отново зад себе си. - Това момиче да те отвлече ли искаше?
- Ти откачи ли?! - изивка Скарлет и разтри рамото си раздразнено. - Защо ми е да го отвличам?! Търсехме чичо му!
- Да, чичо, дойдох да те видя и това момиче ми помагаше да те намеря! - обади се и Атила и момчето го изгледа опулено.
- Какво си направил?! Избягал си от училище, за да ме видиш?! - извика той силно.
- Не се сърди, много исках...
- Замълчи, Атила! Аз мислех, че те отвличат и си изкарах ангелите, а ти си се разхождал наоколо, за да ме търсиш?!
- Ама аз само...
- Казвах млъкни! Майка ти ще се разправя с теб! - и като отмести поглед към Скарлет, момчето потърка врата си виновно:
- Наистина съжалявам... Изплаших се... Все пак ми е племеник...
Момичето въздъхна и заяви:
- Няма проблем.
- Нека... нека ти се раванширам.
- Как?
- Да те черпя кафе?
Скарлет го изгледа раздразнено и се изправи от земята.
- Ще ми се реваншираш като го наглеждаш.
- Моля те... нека те черпя кафе. Да не ми тежи на съвестта. Не ми е навик да удрям жени... - последното го промърмори едва разбираемо, но поклати глава и й подаде ръка. - Името ми е Джено.
Тя го погледна странно и се усмихна леко. Защо пък да не го оставеше да я черпи кафе?
- Скарлет. - стисна силно ръката му тя.
- Тай, ако не престанеш да скитосваш по улиците след училище, ще кажа на майка ти! - обаси се предупредително Джей, без даже да вдига глава от косата на клиентката.
- Но аз само исках... - започна да вика той, но момичето бързо му запуши устата с ръка.
- Светкавица, ако искаш да видиш чичо си после, най-добре отиди до съседния магазин и си купи сладолед. - и тя му пъхна някакви пари в ръката. - Но го изяж отвън, за да не изцапаме белия под.
- Добре! - извика той шастливо и избяга навън.
- За Бога, дължа ти живота си. - заяви Джено, като издиша силно.
- Не, само две евро. - усмихна му се Скарлет и пак зарови глава в списанията си.
Напоследък се чувстваше много по-добре. Почти никой не я спираше по улицата, за да я пита дали е момичето на Kim Taehyung, не я гонеха папараци до квартирата й, ходеше наоколо спокойно без да се оглежда на всеки ъгъл.
Точно тогава на телевизорът в салона започна новинарската емисия. За Скарлет беше... леко сложно да разбере какво казват, но въпреки всичко вдигна поглед нагоре и се помъчи да разбере поне една дума. Пак щеше да е нещо.
- Скар - прекъсна мисловния й процес Джено. - искаш ли преводач?
- Млъквай, Джен! - отряза го момичето и продължи да чете внимателно какво изписват отдолу на новините...
Когато прочете името му. Името на Момчето беше изписано на екрана, а след него това на BTS.
- О, Господи... - каза си тя на български и като скочи рязко от диванчето, грабна дистанционното и усили звука до дупка.
- Йа! - извика стреснато Джено, тъкмо изпратил последната си клиентка за деня през вратата, но тя не му обърна внимание.
Единственото, което можеше да чуе или да види в момента беше само телевизорът и гласът на онази жена, която водеше новините.
"Днес... нещо си... обявено... Нещо Kim Taehyung... след някакъв скандал... нещо BTS... Амстердам... концерт на стадиона... нещо си там..."
- Джено, кажи ми, че не говорят наистина за BTS! Кажи ми, че не пише, че ще имат концерт и тук! - извика Скарлет и стисна силно дистанционното в дясната си ръка.
- Напротив, Скар. Точно за това говорят. Ще бъде другата седмица... Много странно. Кпоп идолите не обявяваха ли концертите си поне три месеца по-рано? Защо те го правят седмица по-рано?
Но момичето не го слушаше. Не можеше да се накара да го чуе.
Дали ме е намерил? Дали не идва нарочно тук? Защо реши да се появи точно когато бях уредила живота си... Как е разбрал?! От кого?! Ако Soo-ah му е казала, кълна се, ще й извия врата..., каза си Скарлет и като бързо остави дистанционното, грабна палтото си.
- Хей, къде отиваш? Тръгваш ли? - попита я момчето, слръстил ръце и подпиращ се на един от столовете.
- Да. Сетих се, че трябва да си платя наема, а срокът беше днес. - измърмори някакво измислено оправдание тя и като грабна чантата си и отвори чадъра, тръгна надолу по улицата.
Навън се смрачаваше и слънцето бавно залязваше зад хоризонта.
- Тази Soo-ah... напоследък исках да й звънна и да се извиня, но все не можех да се накарам да хвана телефона... Ако тя ме е издала сега, няма да получи никакво извинение от мен!