Морякът е като петел в играта. Девици млади вярват в правотата. Не бива много пий да се виним, което се полага, ще им позволим.
Джон Плейфорд
Из „Веселият моряк“
Слънцето клонеше към хоризонта като божествен златен медальон, който всеки миг щеше да потопи в блестящото море. Сара се наведе над парапета, загледа неговото неясно отражение във водата и й се искаше да може да тръгне по този огнен път, докато стигне до Англия и безопасния си дом. Не й беше приятно да признае, че Джордан е бил прав. Това пътуване по море беше злополучно още от началото.
А този проклет капитан само влоши нещата. О, как ли й се е надсмивал, когато тя излезе от неговата каюта, след като го бе оставила да я целува! Как ли се е наслаждавал на нейната слабост! Вместо да се бори от името на жените, тя му бе позволила всевъзможни скандални волности. Той без съмнение успя да отклони вниманието й от нейната цел и най-вероятно го бе направил заради своите нечестиви намерения.
Едва ли се бе държал така, защото наистина се е увлякъл по нея. Бе го показал ясно както в каютата си, така и по-късно, когато публично я изложи пред целия си екипаж сякаш тя беше някаква плячка, която може да бъде поделена както му е угодно на него. Тя се изчерви само като си спомни за това. Той я накара да се размекне, а после я беше предложил на първия мъж, който би я пожелал. Този проклетник! Този негодник! Тя го мразеше!
— Госпожице Уилис — чу се някакъв глас зад нея. Тя се обърна и видя Луиза, която се промъкваше между жените, насядали навсякъде по палубата, докато се хранеха. С чиния овнешко задушено и хлебчета, приготвени на кораба, в едната си ръка, тя се приближаваше към нея, в другата си ръка носеше чаша уиски с много вода.
— Вие наистина трябва да хапнете нещо — подкани я Луиза с тона на гувернантка, с който бе свикнала да говори, и подаде чинията. — Трябва да си поддържате силите.
— За какво? — Сара въздъхна и взе чашата. — Няма смисъл да се борим с тях. Те ще постъпят както пожелаят, каквото и да кажем ние.
— Не е вярно. — Като остави чинията върху наблизо стоящия сандък, Луиза взе едно хлебче и го пъхна в свободната ръка на Сара. — Вече ги убедихте да ни дадат правото на избор. Това е повече, отколкото имахме преди това.
— Ами, избор… — Тя пренебрежително ронеше хлебчето в морето. Нямаше апетит, особено след срещата с този ужасен пиратски капитан. Когато заговори отново, в гласа й прозвуча нотка на примирение. — Можем да се омъжим за стар или за млад пират, за смелчага или за глупак и все пак ще трябва да се омъжим за разбойници и да останем до края на живота си на някакъв далечен остров, където никога вече няма да видим семействата си…
