О, колко кратко трае свободата на жената!
Фани Бърни, английска писателка
Из „Ранни пътешествия и писма на Фани Бърни“
Само два часа бяха нужни на Сара да се разходи по плажовете на Атлантис, за да признае, макар и неохотно, че любовта на Гидиън към това място е оправдана. При всяка крачка, която правеше, пантофките й затъваха в пясъци, бели и фини като мраморен прах. Въздухът беше наситен с миризми и благоухания, подобно на въздуха в онази лондонска оранжерия, в която беше влязла веднъж по време на един прием.
И какви цветя имаше! Яркорозови и блестящо жълти, алени и виолетови, бели като девича пазва! А цветовете на зеленото, обагрили върби и стари дъбове, разпръснати тук-там в гората. Барнаби й беше обяснил, че макар островът да е разположен в тропическия пояс, южните пасати и студените течения на северния Атлантически океан поддържат температурата умерена, а това благоприятства за виреенето на портокали и лимони, наред с палми и бамбукови дървета. Според него почти не съществуваше зима, а лятото бе много приятно. Това обясняваше пищната растителност, но къде беше разнообразната фауна? Досега беше видяла само диви кози и зайци, които се скитаха по високите морски носове. Огромни костенурки пълзяха бавно по крайбрежието, а накъдето и да се обърнеше, тя караше подплашени яребици и фазани да изхвръкват от храстите и да се вдигат във въздуха. Чудеше се дали са местни или са били докарани тук от някои други колонизатори, изпълнени с надеждата за успех, които вече са загинали? Какво беше превърнало това малко кътче в рай от единия му край до другия?
Е, не точно от край до край! Имаше и друга част на острова — изсъхнала кафява земя, която бяха видели, като се приближаваха към него. Когато беше попитала Барнаби за нея, той й каза, че това е резултат от някакво странно природно явление. Същите тези южни пасати, които смекчаваха климата тук, бяха изсушили онази част на острова, където духаха постоянно. И тъй като непривлекателната му половина гледаше към търговския път, не беше учудващо, че никой не бе пожелал да се засели тук. Когато вятърът отклонявал някои кораби от курса им, те били прекалено далеч да открият истинското лице на Атлантис, минавайки край пустинните му брегове, и не спирали, тъй като смятали, че едва ли ще има достатъчно източници за провизии на острова.
А той приличаше на някаква древна райска градина, скрита така, че никой да не може да я открие. Никой, освен Гидиън. Да не повярваш, че ще се натъкне точно на нея тук!
