До теб ще стоя, ще разсея твоята тъга.
на пристана, обгърнал кръста ти с ръка.
И много скоро тя разцъфна, лицето и сияй
от целувките, прегръдките и още дявол знай какво.
Джеймс Н. Хейли
Из „Моята девица за неделната утрин“
Едва няколко часа по-късно Сара се осмели да излезе на палубата на „Сатир“. И тя като останалите се беше отпуснала изтощена в леглото точно преди полунощ, когато Гидиън им бе казал, че няма смисъл да стоят повече навън. Макар че пожарът беше почти затихнал, никой от тях нямаше смелостта да го наблюдава до горчивия край.
Като набра смелост, тя погледна към брега и от устат й се отрони уплашена въздишка. Макар че нищо не се бе променило, откакто видя острова за последен път, сега, след като беше поспала няколко часа, картината й се стори още по-ужасяваща.
Всички постройки бяха изгорели до основи. Безучастната луна огряваше онова, което бе останало — широки почернели квадрати върху песъчливата почва, подобни на многобройните парчета на кадифено мек юрган. От останките се виеше дим, който отравяше въздуха в ясната нощ и придаваше на цялата сцена някакъв нереален призрачен вид.
Гидиън беше прав поне за това, че гората не пламна, мислеше си тя. Макар че някои от клоните на палмите бяха овъглени, пожарът не се оказа толкова силен, че да може да унищожи зелените дървета и влажната, богата растителност. И вятърът беше благоприятствал за това, защото бе отклонил пламъците към потока и така бе запазил гората зад него.
Тя продължи да крачи по палубата, за да огледа пораженията по-добре и тогава видя Гидиън. Той стоеше с гръб към нея, ръцете му бяха стиснали парапета, а очите му бяха вперени в брега, на няколкостотин метра от тях. Изглежда не си беше направил труда да облече други дрехи, макар като всички да се бе изкъпал в океана, за да отмие саждите и пепелта. Носеше само панталон и дори беше бос.
Никога не бе изглеждал по-разстроен. И по-самотен. Сърцето й изведнъж се сви от мъка. Това беше неговият остров, неговият рай, неговата мечта. Едно моментно невнимание го бе превърнало в пепелище в продължение на няколко часа, а той нямаше към кого да се обърне за подкрепа или на кого да се облегне. Неговите мъже спяха вече и жените също. Във всеки случай той не можеше да изплаче мъката си пред никой от тях.
