Надявам се, че ако жените притежават поне малко здрав разум, те ще го използват изцяло, за да покажат, че заслужават да бъдат третирани по по-добър начин, а не да понасят безропотно незаслужената арогантност (от страна на мъжете).
София (предполага се, че е лейди Мери Уъртли Монтегю)
Из „Жената не е по-нисша от мъжа“
Слънцето току-що бе залязло, когато Гидиън излезе от каютата си и тръгна бавно към палубата. Беше ясна нощ, изпълнена с благоухания, небето сияеше с диамантени звезди и сякаш обгръщаше кораба с кралска мантия, украсена със скъпоценни камъни. Той изпълни дробовете си с острия мирис на соления въздух. Щеше да му липсва това — спокойните нощи на борда на „Сатир“, скърцането на корабния шпанхоут*, плискането на вълните около сухите дъбови дъски на корпуса. Въпреки че той и неговите хора щяха от време на време да ходят до островите Кабо Верде за покупки, нямаше вече да прекарват дълги нощи под обсипаното със звезди небе.
[* Скелет на кораб. — Б.ред.]
Той набързо наобиколи моряците си, които стояха на вахта, после пъхна ръцете си в джобовете и започна да се разхожда по палубата. Някакво неясно недоволство го бе обхванало и разваляше насладата, която обикновено изпитваше от тези нощи в морето.
Това чувство на удовлетвореност го спохождаше често напоследък. Затова беше измислил този драстичен план за Атлантис и бе решил да се откаже от пиратството. Преследванията на кораби в морето, приятното вълнение да прибира златото от аристократите, които ненавиждаше… нищо от тези неща вече не беше достатъчно, особено след като знаеше какво щеше да се случи, ако продължеше да живее така. Пиратството често носеше ранна смърт на тези, които се занимаваха с него. Нямаше оцелял стар пират.
Може би някои мъже нямаха нищо против да умрат млади, а други искаха да напуснат този свят с вълнуващо преживяване, но той не беше от тях. Смяташе да живее дълго и пълноценно, а не да завърши на бесилката. Или като каторжник на някой кораб.
Беше отдал достатъчно от живота си на морето, цели двадесет и една години. Беше само на дванадесет, когато проклетият му баща умря от пиянство, като остави единственото си дете без пукнато пени, без приятели, съвсем само. След една година, през която се бе борил с глада и бе търсил работа, един морски капитан го забеляза, съжали се над него и му предложи работа като каютен помощник, която той веднага прие. По-късно, когато американското правителство възложи на моряците да нападат неприятелските кораби като капери, за да тормозят англичаните, той с голяма охота вложи всичките си спестени пари и си купи едномачтов кораб. Това изглеждаше достатъчно добър начин за преживяване. Наскоро след това спечели достатъчно средства, за да смени този кораб с катер, а него пък смени със „Сатир“.
