Малките тревоги от време на време пи спасяват от скуката.
Фани Бърни
Из „Камила“
Сара стоеше в трюма на „Сатир“ и записваше какви дрехи са успели да вземат жените от „Частити“. Очакваха останалите пирати да се върнат на другия ден и тя искаше да бъде готова за раздаването на дрехите, които ще донесат. Едва когато потърка очите си, тя разбра, че светлината в трюма започва да отслабва. Бе дошла тук рано следобед по времето, когато повечето от жените избягваха да стоят в трюма заради горещината. Скоро щеше да й се наложи да запали лампа.
Изведнъж тя чу, че капакът на трюма се отваря и някой започва да слиза по стълбите. И се вцепени. Вероятно беше някоя от жените, но тя почувства, че сърцето й се сви от надежда, и страх, че може да е Гидиън.
Той я избягваше от онази нощ в каютата и се държеше с нея като с болна от някаква опасна заразна болест. Винаги когато се опиташе да говори с него по даден въпрос във връзка с жените, той й отвръщаше нехайно и продължаваше работата си.
Макар че неговото поведение я нараняваше, тя си казваше, че така е по-добре. Ако Пети успееше да избяга, тя скоро щеше да напусне това място и трябваше да си отиде неопетнена, както беше дошла тук. Но при условие, че намереше начин да убеди Гидиън да не насилва жените при избора им на съпрузи. Утре те трябваше да съобщят за кого ще се омъжат, а тя още не беше измислила начин как да предотврати това, за да даде на Пети достатъчно време да се върне заедно с Джордан.
В този момент краката на човека, който слизаше по стълбите се показаха през перилата на стъпалата. Вече ме сигурна, че не е Гидиън. Той не носеше пола. Не, това беше Ан Морис и докато слизаше надолу, Сара обезпокоена видя, че тя плаче.
Щом я съзря, Ан се втурна към нея и нови сълзи потекоха по лицето й.
— О, госпожице Уилис, какво да правя? Как да изтърпя това?
Сара прегърна дребната женичка.
— Хайде, хайде, скъпа, какво има? За Пети ли ти е мъчно?
Тя разпитва Ан известно време, за да открие какво не е наред, но след като разбра, Сара още повече се разтревожи. Един от пиратите ухажвал Ан и тя се боеше, че на другия ден ще я принудят да се омъжи за него.
— Той е много мил, т… така поне ми изглежда — заговори тя накъсано, докато плачеше, — но… но… — После избухна в силни ридания.
