Макар и да бе ядосан, Техюнг бе доста приятно изненадан щом вратата на апартамента на момчето се отвори на второто позвъняване на звънеца. Гаджето му стоеше пред него леко задъхано с розов суичър и черна долница на анцунг, а краката му бяха боси. Бе точно като дете.
-А-аз извинявай, т-трябваше да оправя и не остана време да се преоблека, н-не се ядосвай, моля те!
Последва мълчание.
От гледната точка на Чонгкук това бе най-страшното нещо. Нее знаеше на какво бе способен Техюнг когато бе ядосан, а по чата изглеждаше изнервен. Момчето не знаеше какво друго да каже, боеше се от студенината, която бе завладяла погледа на гаджето му, а студеният въздух, натрапващ се от отвън през прага на апартамента, го караше да трепери от студ, ала страхът от държанието на момчето бе по-голям от чувството за студ. Това го спираше да продума каквото и да било.
-Куки... -гласът му бе дълбок. Твърде дълбок. Това накара Чонгкук да затрепери още повече, а страхът му да нарастне. Чувстваше се застрашен, а спомени започнаха да нахълтат в съзнанието му, но отново нямаше сили. Нямаше сили да затръшне вратата, както нямаше сили да пристъпи назад онзи ден, а Техюнг не помагаше. Той просто започна да пристъпва бавно напред.
Първата стъпка. Звукът от нея заехтя в коридора на етажа, а мъникът бе сякаш хипнотизиран. Можеше да усети само ритъма, в който биеше сърцето му, подобен на това на мишка, хваната в капана на някоя котка. Точно така, като мишка... нищожен, дребен, използваем.
Втората стъпка. Кракът на Техюнг вече прекрачваше прага, а от другото момче реакция нямаше. Поне видимо нямаше, ала сълзите всеки миг щяха да започнат да се леят. Бе уплашен,щеше да се случи отново. Сигурен бе, но не можеше да го повярва. Не можеше да възприеме факта, че човекът, когото бе обикнал, бе способен на това зло. Не искаше да го повярва.
Третата стъпка. Тогава сълзите излязоха на показ. Насъбраният сърах бе отприщен в измъчен стон веднага, щом Техюнг влезе вътре, или по-точно веднага, щом той уви длани около мъника.
-Хей, добре ли си? -студът бе изчезнал. Сега в очите на Техюнг имаше притеснение докато гледаше към другото момче, ала Чонгкук не можа да отвърне.
Бе твърде зает да опитва да си поеме въздух, да поспре сълзите си, да изгони страха. Но не се получаваше. Отново бе получил панически пристъп, а идеята на Техюнг да го изплаши чрез държанието си вероятно бе най-лошата, която му бе хрумвала до сега.
***
Чичо Митко пусна дървена и явно днеска ще се пише лмао
