Както бе казал Техюнг, след двадесет минути вече бе пред входа на сградата, но нямаше намерение да се качва, въпреки че вече бе започнало да се стъмва и навън бе студено. Харесваха му уличните светлини, хората, опитващи са да се сгреят едни в други и усещането за настъпващия дългоочакван от мнозина сезон-зимата.
За него това време от годината бе повод хората да показват близост помежду си, да даряват ближните си с любов и топлина, а празниците, о, тези събития правеха сезона дори още по-красив за младото момче. Да не говорим и за снега, който тепърва щеше да се появи!
Не случайно това бе любимият сезон на Техюнг. Той обичаше зимата с цялото си сърце, макар и за някои това време да бе причина за тревоги и неудобства.
Не след дълго от входната врата на голямата сграда изскочи и Чонгкук, задъхан и вероятно притеснен от факта, че се бе забавил с няколко минути.
-Техюнг, кълна се, ако отново ми пишеш така от нищото, изобщо няма да си направя труда да дойда...
-И двамата знаем, че не е така. -Техюнг се засмя, щом го видя, и без да се замисли постави студените си длани върху бузите на по-малкото момче, карайки го да настръхне.
-Ръцете ти са студени! -той изписка и се отдръпна възможно най-бързо. Те се забавляваше покрай държанието на мъника, но и искаше да го прегърне, да го целуне като за приветливо здравей, но имаше твърде много хора около тях, а мъникът бе твърде стеснителен за подобни публични прояви.
-Така става когаго ме караш да те чакам, сладурче. Но няма ли да ти е студено така?
Погледът на брюнета обхождаше всеки сантиметър от тялото на Чонгкук. Бе облякъл черно дънки и черно кожено яке, под което си личеше, че имаше пуловер със същия цвят и чието поло бе перфектно прилепнало по врата на момчето.
Доста хора биха си помислили, че той се бе облякъл сякаш се бе запътил за нечие погребение, но Техюнг не бе от тях. Според него този цвят идеално подчертаваше изваяната му фигура и перфектно контрастираше с цветущия му характер.
-Всъщност под якето съм с пуловер, под който съм с тениска и потник. Разболявам се лесно, за това гледам да съм облечен по-дебело... -малките му розови устни се движеха едва-едва докато говореше, а тихи думи се лееха от устата му, докато той сам се оглеждаше. -Сега ми е добре, но се надявам да не стоим много дълго навън.
-Момчетата ни чакат в едно заведение наблизо, което тази вечер е резервирано специално за нас. -думите на Техюнг доста учудиха мъника, но преди той да зададе какъвто и да било въпрос брюнетът продума отново. -Все пак искам да те прегръщам и целувам без да се притеснявам от чужди погледи, нали така?
Отговор така и не последва. Чонгкук бе твърде зает да гледа към земята, засрамен и опитващ се да скрие руменината, появила се по бузите му и ясно видима заради уличните светлини. За Техюнг това си бе чисто съгласие, за това и побутна момчето по ръката.
-Да тръгваме, че ще вземеш да настинеш,а?
-Д-добре...
***
Трябва да се науча да описвам по-добре кмсс
