Пътят към сърцето ти

Chapter 2

- Изчезвай! И да не съм те видял повече! - изкрещя ми собственикът на заведението за хот-дог и бързи закуски, избутвайки ме грубо през вратата навън.

Какво толкова съм направила? Само се оплаках, че заведението е по-мизерно от еко тоалетна, попитах дали в "кренвиршите", които използват, има месо и... Какво изпускам? О,да! Казах му, че главата му ми напомня на яйце - гладка и лъскава.

Както и да е, зачеркнах 'Хрупкавият кренвирш' от местата, където се явявах за интервю за работа. Какво пропаднало място. Погледът ми мина още няколко пъти по листа ми с обяви за работа и с ужас забелязах, че беше само една.

Детегледачка на София Смит.

Е, може би ако не бях толкова груба с всички управители през цялото време, нямаше да стигна дотук. Но сега важното беше, че наистина трябваше да се постарая да получа тази работа.

И тъй като се намирахме в Чикаго, а адресът на въпросното семейство беше на другия край на града, трябваше да взема автобуса. Въздъхнах и се насочих към най-близката автобусна спирка.

По пътя се замислих за това дали наистина ставаше нещо от мен за бавачка. Нямах нито по-малки братя, нито по-малки сестри. Имах само една по-малка братовчедка - Клара, на девет, по бащина линия, с която се виждахме по празниците и много се забавлявахме заедно. Но знаех, че освен да се разбирам с децата, вероятно ще трябва да мога да готвя, да пера и да чистя също. А също така може би щеше да се наложи и да карам София някъде.

Но за мен това не беше проблем. Баща ми ме научи да карам, още когато бях на петнайсет. Малко преди... нещастния случай.

Разтърсих глава, щом усетих, че автобуса спира. Осъзнах, че това е моята спирка и слязох. Но щом се огледах по-внимателно, останах в шок: това беше кварталът на богаташите в Чикаго. Наоколо къщите бяха огромни, със зелени дворове и повечето имаха басейни отпред.

Къде попаднах?!

Погледнах отново към листа в ръката ми. Къщата им беше номер петдесет и три. Най-близката до мен къща беше с номер 12, така че предполагам, че трябваше да повървя малко.

Вървях надолу по гладкия асфалт от около петнайсет минути, гледайки всяка следваща къща.

51...

52...

Иии... 53. Най-накрая.