Пътят към сърцето ти

Chapter 10

- Хайде, давай, Соф! Ти можеш! - нахъсвах София, докато тя длибрираше с баскетболната топка, а после спря на едно място, съсредоточавайки вниманието си върху коша. Тя се засили и хвърли топката към него, но дори беше близо до вкарването на кош. Софи въздъхна.

- Твой ред е - заяви, подавайки ми топката. Аз й се усмихнах, отправяйки се към полето. Започнах да длибрирам, леко подтичквайки, за да мога да достигна темпото на топката. Щом се намирах на няколко крачки от коша, хванах топката в ръце, поех си дълбоко въздух и стрелях.

Топката обиколи няколко пъти обръча, преди да влезе вътре. Хванах топката и се обърнах към София.

- Как си толкова добра в това? - скръсти ръце пред гърдите си и се направи на сърдита. Засмях се леко и понечих да отговоря, когато се чу отваряне на врата и очите ми се насочиха към Деймън, влизащ в задния двор. Очите му се стрелнаха към мен почти моментално, но той бързо извърна поглед.

- Хей! - усмихна се Соф, гледайки към брат си. Той я погледна и й се усмихна едвам-едвам. - Аз и Мад играем на баскетбол. Тя ме води вече с пет на нула. - извъртя очи, а аз сдържах смеха си. - Искаш ли да се включиш и да ми помогнеш да я бием? - попита го. Очите му се смекчиха за момент, но щом отново се приземиха върху мен, си върнаха обичайната студенина.

- Е? - вдигна вежди София.

- Съжалявам, мисля да пропусна. - каза Деймън, без да откъсва очи от мен. - Може би някой друг път. - с тези думи, той отвори вратата на задния двор и влезе вътре. Свих вежди объркано.

Защо се държа по този начин?!

И не, нямам предвид това, че отказа да играе със сестра си, ами начина, по който се отнасяше с мен от вчера. Грубо и студено. И то много повече от друг път. А и съм почти сигурна, че ако аз не бях с тях, той с удоволствие би поиграл малко със Софи. Но нещо му стана вчера от момента, в който си тръгнахме от училище. И беше повече от очевидно, че ме избягваше. Е, не знам какво, по дяволите съм направила, но поне сега чувсвото на гняв беше взаимно.

Алармата на телефона ми иззвъня и видях, че вече беше седем и половина. Щях да сложа Софи да си легне с един час по-рано днес, за да мога да се оправя за срещата с Ейдън. Въздъхнах.

Няма да лъжа, бях нервна.

Не толкова нервна, колкото предния път. Но все пак нервна.