Damon
Сутринта ми не мина точно така, както очаквах. Беше неделя и беше един от малкото ми шансове да се наспя, но изглежда съм грешал. Бях събуден в девет от звъненето на телефона ми. Зарових главата си във възглавницата, мислейки си, че досадното звънене все някога ще спре, но не. В продължение на около пет минути мелодията на телефона ми не спираше да отеква в стаята. Въздъхнах шумно и се протегнах да взема телефона си.
Който и да звъни, беше много нагъл.
И не се изненадах, щом видях 'Спенсър' изписано на телефона. Само той можеше да е такъв досадник.
- Не мислиш ли, че някои хора още спят в девет сутринта? - изръмжах вместо поздрав. Чух го как се смее.
- Е, и аз се радвам да те чуя, Деймън. - отвърна саркастично. - И освен това, тези хора изпускат много.
Изправих се в седнало положение, разтърквайки очите си.
- Просто кажи какво искаш, Спенсър. - въздъхнах, прокарвайки ръка през рошавата си коса.
- Не може ли просто да искам да чуя най-добрия си приятел?
- Това е. Чао, Спен... - тъкмо понечих да затворя, когато чух гласа на Зак да се обажда през слушалката:
- Не, Смит, да не си посмял да затвориш! Опитваме се да изведем мързеливия ти задник на бар от месеци, а ти все си намираш оправдания. Е, сега нямаш такова.
- Точно така! - провикна се и Натаниъл. Личеше си, че вече беше подпийнал. - Чакаме те на нашето място. До половин час да си там. - после чух сигнала за край на разговора.
Изпуфтях, прокарвайки ръка по лицето си. Кой е толкова луд да ходи да се налива на бар в неделя сутринта? Е, ще ви кажа кой. Приятелите ми.
Знаех, че нямам друг избор и мързеливо станах от леглото, разсеяно изваждайки случайни дрехи от дрешника си. Облякох се, минах набързо през банята и заслизах надолу по стълбите. Излязох навън и изкарах колата си от гаража, потегляйки към любимия бар на момчетата.
След по-малко от десет минути, вече бях там. Намръщих се при гледката на мястото, което приятелите ми толкова много обичаха, а аз ненавиждах от дъното на душата си.
Навяваше ми толкова много спомени.
Тръснах глава и се запътих към входа. Това беше единствения бар в Чикаго, в който пускаха непълнолетни. Влязох вътре и единствените хора, които видях, бяха момчетата в гръб. Естествено. Кой друг би дошъл тук по това време. Те тримата седяха до бара, пиеха шотове, смееха се и играеха на карти. Спенсър ме видя пръв.
YOU ARE READING
Пътят към сърцето ти
RomanceБолка. Скръб. Разочарование. Тези три думи са добре познати на Мадисън Уелингтън. След тежката загуба на баща й, светът й сякаш се срива. Нито училището, нито оценките, нито пък приятелките й имат значение за нея. Чувства се неспособна да обича. Н...