Пътят към сърцето ти

Chapter 16

Damon

Сутринта ми не мина точно така, както очаквах. Беше неделя и беше един от малкото ми шансове да се наспя, но изглежда съм грешал. Бях събуден в девет от звъненето на телефона ми. Зарових главата си във възглавницата, мислейки си, че досадното звънене все някога ще спре, но не. В продължение на около пет минути мелодията на телефона ми не спираше да отеква в стаята. Въздъхнах шумно и се протегнах да взема телефона си.

Който и да звъни, беше много нагъл.

И не се изненадах, щом видях 'Спенсър' изписано на телефона. Само той можеше да е такъв досадник.

- Не мислиш ли, че някои хора още спят в девет сутринта? - изръмжах вместо поздрав. Чух го как се смее.

- Е, и аз се радвам да те чуя, Деймън. - отвърна саркастично. - И освен това, тези хора изпускат много.

Изправих се в седнало положение, разтърквайки очите си.

- Просто кажи какво искаш, Спенсър. - въздъхнах, прокарвайки ръка през рошавата си коса.

- Не може ли просто да искам да чуя най-добрия си приятел?

- Това е. Чао, Спен... - тъкмо понечих да затворя, когато чух гласа на Зак да се обажда през слушалката:

- Не, Смит, да не си посмял да затвориш! Опитваме се да изведем мързеливия ти задник на бар от месеци, а ти все си намираш оправдания. Е, сега нямаш такова.

- Точно така! - провикна се и Натаниъл. Личеше си, че вече беше подпийнал. - Чакаме те на нашето място. До половин час да си там. - после чух сигнала за край на разговора.

Изпуфтях, прокарвайки ръка по лицето си. Кой е толкова луд да ходи да се налива на бар в неделя сутринта? Е, ще ви кажа кой. Приятелите ми.

Знаех, че нямам друг избор и мързеливо станах от леглото, разсеяно изваждайки случайни дрехи от дрешника си. Облякох се, минах набързо през банята и заслизах надолу по стълбите. Излязох навън и изкарах колата си от гаража, потегляйки към любимия бар на момчетата.

След по-малко от десет минути, вече бях там. Намръщих се при гледката на мястото, което приятелите ми толкова много обичаха, а аз ненавиждах от дъното на душата си.

Навяваше ми толкова много спомени.

Тръснах глава и се запътих към входа. Това беше единствения бар в Чикаго, в който пускаха непълнолетни. Влязох вътре и единствените хора, които видях, бяха момчетата в гръб. Естествено. Кой друг би дошъл тук по това време. Те тримата седяха до бара, пиеха шотове, смееха се и играеха на карти. Спенсър ме видя пръв.