Пътят към сърцето ти

Chapter 17

- Какво искаш за закуска, Рейч? - обърнах се към приятелката си, докато слизахме надолу по стълбите към кухнята. Тя повдигна рамене.

- Нищо. Не съм гладна. - отвърна сухо, а аз свих вежди. Знаех, че всъщност беше гладна. Не беше яла от вчера.

- Няма да стане, Рейч. Ще ядеш, дори и малко. Няма да е добре за детето, а аз искам здрав и силен племенник. - пошегувах се, но тя си остана сериозна. - Анна, би ли ни направила палачинки? - попитах я, след като седнахме на столовете до барплота. Тя се усмихна и кимна.

След вчера, въпреки утешителните разговори, които бях провела с нея, Рейчъл си остана тъжна. Дори гледането на любимия ни сериал - Приятели, не я накара да се усмихне. Болеше ме да я гледам такава, но трябваше да бъда силна, за нея. Беше ми малко трудно да й обръщам внимание и да се грижа за София в същото време, но все пак се справях. Родителите на приятелката ми приеха добре новината за бременността й, но не се очудих - те са разбрани хора, които биха дали всичко за дъщеря си. Позволиха й да остане тук за вечерта.

Докато Анна правеше сместа за палачинките, аз се заех да приготвям обяда на София. Сякаш с Анна имахме мълчалив договор тя да прави закуската за Софи, а аз - обяда. След като закусихме и аз оправих Соф за училище, аз и Рейчъл се качихме в колата й, оставяйки Деймън да пътува сам.

***

Звънецът за края на часа огласи училищната сграда, а аз въздъхнах облекчено и набързо събрах учебниците си по математика.
По най-бързия начин се насочих към вратата, но точно тогава бях спряна от гласа на господин Фриймън - учителя ни по математика.

- Мадисън, би ли дошла за момент? - бързо се спрях на място и се завъртях към възрастния ни учител, който седеше зад бюрото си. Намръщих се, щом видях кой стоеше срещу него. Деймън. Опитах се да не поглеждам към него и тръгнах към господин Фриймън.

- Да, господин Фриймън? - сложих възможно най-фалшивата усмивка на лицето си.

- Забелязал съм, че напоследък успеха ти по предмета ми спада. - той ме погледна над очилата си със смразяващите си, сини очи.

О, не. Само не това.

Той отвори едно чекмедже под бюрото си, извади бял лист и го тикна в ръцете ми. Огледах го. Беше тест. Или по-точно теста, който бяхме правили преди седмица. Обърнах го бързо от другата страна и прехапах устната си, щом видях оценката си.