Пътят към сърцето ти

Chapter 25

Тананиках си песни заедно с One Direction от диска ми, който бях пуснала в колата на Деймън. Той не беше много съгласен с тази идея, но го игнорирах. София беше при баба си отново, и ние решихме да използваме момента, като казахме на Анна, че той ще ме закара при майка ми, и после ще отиде на гости с преспиване у приятел. Да, знам, беше ужасно, че лъжем така, но нямахме избор, освен ако не искахме всички да научат.

В момента с него пътувахме нанякъде, нямах идея накъде, защото той не искаше да ми каже, тъй като било 'изненада'. По радиото започна 'Perfect', една от любимите ми песни на One Direction, а аз запях силно заедно с момчетата.

- I might never be your knight in shining armor
I might never be the one you take home to mother
And I might never be the one who brings you flowers
But I can be the one, be the one ton---

- Спри Мади, моля те, просто спри! - прекъсна ме Деймън, като отклони погледа си от пътя за малко, за да ме погледне умолително.

- Само ако ми кажеш къде отиваме. - заинатих се аз, скръствайки ръце пред гърдите си. Той изцъка с език и поклати глава.

- Мади, знаеш значението на думата 'изненада', нали?

- Е, добре тогава. - ухилих се, прочиствайки гърлото си. - But if you like causing trouble up in hotel rooms
And if you like having secret little rendezvous
If you like to do the things that we shouldn't do
Baby---

- Пристигнахме! - възкликна той, спирайки колата и въздъхна в облекчене. - Благодаря ти, Боже! - той погледна нагоре с благодарствено изражение на лицето си. 

- Хей, не пея толкова зле! - намусих се, а той се засмя и целуна бузата ми, преди да излезе от колата.

- Както кажеш, Мади. - той дойде от моята страна на вратата и ми помогна да сляза. Изненадах се приятно от учтивостта му, тъй като никога преди не ми е помагал да сляза, но точно тогава, той сложи ръцете си върху очите ми, при което изпищях.

- Спокойно, Мади, просто не искам да гледаш, докато не достигнем до.. изненадата. - заяви и ме поведе напред, без да сваля ръце от очите ми.

Ходим вече от десет минути, а аз се чувствах напълно сляпа и не знех още колко щях да изтърпя да не виждам нищо около себе си. И тъкмо, когато щях да помоля Деймън да зареже това нещо с изненадата, той спря на едно място и махна ръцете си от очите ми.

Отне ми няколко секунди, за да се приспособя с дневната светлина, но после го видях и ахнах. Пред нас беше една голяма къща, а ние се намирахме насред природата, напълно сами. Огледах се наоколо: пред къщата имаше малка, бистра река, и навсякъде беше пълно с дървета. Самата къща беше в бежов цвят и беше на два етажа. От голямата тераса висяха окачени красиви саксийни цветя.