Пътят към сърцето ти

Chapter 22

Бяхме в обедна почивка, а аз седях на масата в столовата и мълчаливо слушах Рейчъл да говори за Спенсър, докато ровех в ориза си. Искаше ми се да мога да се зарадвам на това, че приятелката ми е открила правилния човек за нея, който я приема такава каквато е и иска да е с нея дори и след като му каза за бременността си, но не можех. Бях такава от седмици насам - от момента, в който излъгах Деймън, че нямам чувства към него. Оттогава с него не сме си разменили и една дума, и се отбягвахме умишлено. Например, той вече не пътуваше с мен и Хенри към училище, ами беше с неговата кола, оправдавайки се, че взима Спенсър от тях и го кара в училище.

Имам чувството, че всичко се промени от онзи момент - и то към по-лошо. Започнах да забелязвам какво е да нямам Деймън в живота си. И да, може да живеехме заедно, но почти не се виждахме. Бях свикнала той да се появява навсякъде, където съм и аз - от бар с Рейчъл, до ресторант с Ейдън. И няма да лъжа - това ми липсваше. Липсваше ми начина, по който ме наричаше 'Мади', липсваше ми как очите му светваха, щом ни носех KitKat, докато учим - това се беше превърнало в нещо като ритуал за нас. Липсваха ми дори досадните му шеги, както и самодоволната му усмивка, когато ми каже нещо остроумно, на което да не мога да отговоря.

Накратко - липсваше ми всичко в него.

И ми липсваше дотолкова, че бях напълно изключила за света около мен - не се хранех, закъснявах за училище, забравях да направя обяд на София, и както в момента - не слушах приятелката си, докато говори. И всичко това заради разочарованите му, сини очи, които не напускаха съзнанието ми.

- Ехо, Мад? - Рейчъл щракна с пръсти пред очите ми в опит да ме изкара от транса, в който бях попаднала. За съжаление обаче, това не помагаше. Разтърсих глава и я погледнах.

- Извинявай, какво? - попитах вяло. Тя се взираше в мен за няколко секунди, преди погледът й да омекне и да въздъхне.

- Пак мислиш за него нали? - гледаше ме със съжалението, което толкова мразех, но сега го игнорирах и кимнах леко.

Нямаше смисъл да крия истината от нея повече. Бях й разказала всичко - от първата ни целувка до преспиването ни заедно, както и защо съм отказала на Деймън да има нещо повече между нас, и всичко, което разбрах от разказа си е, че животът ми е една голяма, объркана каша.

- Хей, недей да тъжиш повече. - усмихна ми се тъжно и се приближи до мен, обгръщайки раменете ми с ръка. - Днес е последният ден в училище преди зимната ваканция, а всички знаем какво идва с нея!