Пътят към сърцето ти

Chapter 11

Какво правеше той тук?

Той също ме видя и естествено, се насочи към мен. Несъзнателно се намръщих. Той пък от своя страна, ми се усмихна самодоволно.

- Какво правиш тук? - попитах го вместо поздрав, скръствайки ръце пред гърдите си. Ако имаше още едно нещо, което да съсипе вечерта ми, то непременно трябваше да се появи.

- Щях да попитам същото и теб. Не трябва ли да си... с гаджето си?! - подсмихна се, сякаш знаеше какво се беше случило. Опитах се да не обръщам внимание на това, че той нарече Ейдън мое гадже. Все още не бях съвсем сигурна какви сме.

- Ами ти? Не трябва ли да си с твоето гадже? - погледнах го враждебно. Деймън се засмя, а аз се опитвах да не поглеждам към трапчинките му или към искрящо белите му зъби. Намръщих се още повече.

- Гадже? И би ли ми я представила, моля те, защото изглежда не я познавам? - свих вежди объркано. Сега преструваше ли се или какво? И къде отиде сърдития Деймън от по-рано днес?

- О, я стига! Не се прави! - троснах му се. - Личи си от километри, че с Клоуи сте двойка! Защо иначе ще се целувате като невидели на всеки ъгъл?! - той продължаваше да ми се усмихва. Развеселение се четеше в очите му.

- Значи според теб, щом момче и момиче се целуват, те непременно са гаджета, хм? Е, ще те разочаровам, но това не е така. И не, с Клоуи не ходим, просто понякога се... забавляваме заедно. - обясни с шеговит тон. Направих гримаса на отвращение, щом се сетих какво имаше предвид под думата 'забавление'.

- Както и да е, къде е Ейдън? Нали имахте среща или съм чул грешно? Защото не мисля, че би отишла сама в ресторант като този, освен ако не си бабка с двайсет котки. - подигра се и се засмя на тъпата си шега. Аз си останах сериозна.

- Все още е вътре. - излъгах, надявайки се да го подразня. - Аз излязох навън, за да си взема глътка въздух. - Деймън повдигна вежди развеселено, преди да се засмее:

- О, така ли? Защото съм почти сигурен, че го видях да си тръгва сам оттук преди десетина минути. - леко се ококорих. Няма как да е видял това, освен, ако не е стоял тук. Всъщност от колко време колата му е била там?

- Ти да не си ни следил? - възкликнах, а той се усмихна още повече, което го издаде. По дяволите! Копеле!

- Е, не през цялото време. - сви рамене, все едно не беше нищо особено. - Просто минавах оттук преди половин час и видях този сив Range Rover. Сетих се, че само един човек може да има толкова изстрадала кола. Общо взето събрах две и две и исках да видя дали този мухльо ще те изостави, както и стана. - с всяка следваща негова дума, исках все повече да откъсна така или иначе празната му глава от врата му.