Пътят към сърцето ти

Chapter 14

Деймън не дойде на училище днес. И знаех точната причина за това.  Е, добре де, не знаех със сигурност, но предполагах.

Заради целувката ни вчера.

Надявах се да греша и да не беше заради това, защото иначе щеше да направи разговора ми с него двойно по-труден за провеждане. И да. Все още исках да говоря с него. Исках да го попитам защо, по дяволите ме целуна, а след това си тръгна все едно нищо не е станало.

Изправих се от чина си и започнах да прибирам учебниците в раницата си. Забелязах, че съм сама в класната стая и въобще в училището. Явно съм прекарала доста време в размишляване. Направих си път между столовете и чиновете и излязох в коридора.

След като забелязах познатия Mercedes паркиран на обичайното място пред училище, по-най бързия начин влязох вътре и поздравих Хенри. По пътя към имението си представях различни сценарии на това как ще протече разговора ни. И, това въобще не ми помогна да се успокоя, защото повечето завършваха с мен, плачеща и засрамена, след като Деймън ми се е подиграл и ми е казал, че сигурно съм сънувала.

Пристигнахме пред къщата им по бързо, отколкото ми се искаше. София още не се е прибрала от училище, така че ако исках на спокойствие да поговоря с него, сега беше моментът. Прекосих двора и си отключих вратата. Реших първо да се отбия в кухнята, за да хапна нещо, тъй като не бях обядвала.

- Здрасти, Анна. - поздравих я, докато си взимах един банан от панерата с плодове.

- Здравей, скъпа. - тя се обърна към мен, а след това продължи да готви нещо на котлона. Реших да я попитам нещо, за което се чудих през целия ден.

- З-знаеш ли защо Деймън пропусна училище днес? - попитах плахо. Усетих как тя леко се напрегна, докато разбъркваше супата в тенджерата.

- О. Ами, каза ми, че го боли главата и не се чувства добре. Затова се обадих на Касандра и Фредерик и и ги помолих той да си остане вкъщи днес. - отговори ми, а аз кимнах. Е, значи може би причината за внезапното му отсъствие не бях аз. Изядох остатъка от банана и хвърлих обелката в кошчето.

- А къде е той сега? - попитах, докато стоях на вратата.

- Мисля, че е в стаята си. - усмихна ми се тя и аз кимнах.

Качих се на втория етаж и се спрях пред вратата му. Сърцето ми беше на път да изскочи от гърдите ми и очевидно всичките ми успокоения през деня са били напразни. Поех си дълбоко въздух и почуках. Изчаках една минута, но никой не отвори. Притеснението ми нарастна. Почуках втори път и след като отново не получих отговор, натиснах бравата надолу и отворих вратата.