Пътят към сърцето ти

Chapter 27

Ходех бързо между преминаващите ученици, притискайки учебниците си към гърдите си. Очите ми трескаво търсеха Рейчъл наоколо, но не успявах да я намеря. Въздъхнах.

Къде беше това момиче?

И точно тогава, като в отговор на въпроса ми, червената й коса изпъкна в далечината, но тя не беше сама. Успях да разпозная Спенсър, който беше обгърнал раменете й с ръка и й говореше нещо, усмихвайки се до ушите. Тя, от своя страна го слушаше и отвреме-навреме се кикотеше, изчервявайки се. Извъртях очи и се запътих към тях.

Но щом стигнах, го забелязах и сърцето ми се разтуптя силно. Деймън стоеше до тях, ровейки в телефона си и изглеждаше сякаш проявява точно никакъв интерес към разговора на хлътналите ни приятели.

- Хей, Мад. - Рейчъл се усмихна и ме придърпа в силна прегръдка. Усмихнах се щом ме пусна и помахах на Спенсър.

След като си разменихме кратките поздрави, те отново насочиха вниманието си един към друг, напълно игнорирайки заобикалящия ги свят, а аз несъзнателно преместих погледа си към Деймън, който по някаква случайност също ме гледаше и се усмихваше леко.

Инстинктите ми казваха да му се нахвърля като бясно куче и да започна да го целувам, но след това се сетих къде сме и се възпрях. Не бях от този тип момичета, които обичат да претендират с гаджетата си пред другите. Колкото и да ми се искаше да съм с него точно сега.

Поех си въздух, за да се върна в реалността и леко се усмихнах на Деймън, отминавайки го.

Очаквах да направи нещо, за да ме спре, каквото и да е, но той не помръдна от мястото си, което ме разочарова. Да, знам, че не можем да правим нищо тук, но тайно таях надеждата, че той ще ме хване и ще ме целуне пред цялото училище, без да му пука за мнението на останалите.

Но уви, това не се случи.

***

Събирах нетърпеливо учебниците си в раницата си, радвайки се, че най-накрая учебния ден приключи.

Сериозно. Имах чувството, че се пържа на това място цяла вечност.

Свих устни и преметнах раницата си на рамото ми, проправяйки си път между тълпата. С големи и бързи крачки се насочих към изхода на училището, молейки се никой да не възпре спасението ми от това заточение, наречено училище.