Пътят към сърцето ти

Chapter 3

- Мад, вземи и това, времето ще се захлажда тези дни. - каза Рейчъл, докато ми подаваше черния шлифер. Завъртях очи и го сложих в куфара си при другия багаж.

Днес беше денят, в който започвах работа. Денят, в който... трябваше да се преместя в дома на семейство Смит. Измина една седмица, откакто бях на интервюто. Все още помня реакцията на майка ми, щом й съобщих новината. Тя плака... Но този път не, защото беше тъжна. Това бяха сълзи от щастие. Рейчъл не прие много добре местенето ми, тъй като винаги сме си били съседки, къщите ни бяха точно една срещу друга и беше свикнала да живее на десет крачки от мен. Но все пак дойде днес, за да ме изпрати и да ми помогне с багажа.

Натъпках възможно най-много неща в куфара си, след което се помъчих да го закопчая, но не можах. Тогава Рейч ми помогна и аз седнах върху него, докато тя закопчаваше ципа му. Въздъхнах уморено. Тогава гласа на майка се чу от долния етаж:

- Момичета, готови ли сте? - двете отговорихме едновременно с 'да' и после отново с помощта на приятелката си, свалих куфара и чантите си.

Мислех да се помъча да натоваря багажа си в градския транспорт и по този начин да стигна до имението, но тогава се чу звъненето на вратата ни. Майка се втурна да отвори, докато Рейчъл за стотен път ми обясняваше как не иска да си ходя и че ще й липсвам. Повярвай ми, Рейч, и на мен не ми се тръгва.

Реших да надзърна кой е на вратата, обикновено беше пощальонът или Тина, приятелка на майка ми. Но очите ми се разшириха в изненада, щом вместо познатото лице на Бил, пощальона, или на пълничката Тина, се натъкнах на висок мъж с черна униформа, слънчеви очила и сериозно изражение на лицето си. Той промърмори:

- Мадисън Уелингтън? - вцепених се за секунда, преди да се приближа към вратата и да отговоря:

- Аз съм. - той ме погледна, без да сваля очилата си, след което заяви:

- Елате с мен. Госпожа и господин Смит Ви очакват. - свих вежди в объркване, след което се приближих малко повече и видях черен Mercedes, паркиран пред двора ни. Да, това определено не беше нашата кола. Ние дори нямахме кола. Но откъде можех да бъда сигурна, че този човек не е някой престъпник и ще ме откара някъде, където ще ме убие или продаде?! Да, май гледам прекалено много криминални филми. Тъкмо щях да му откажа, когато той ми показа баджа си. Пишеше Хенри Никълсън и имаше малка негова снимка.