Бялата Кралица

❣️ Осма Глава ❣️

Разузнавах гората и околностите. Събирах билки и ловувах . Така бе изминала една седмица. Всяка вечер Амадео идваше при мен и ми носеше храна и стрели . Говорехме до ранни зори , а след това се връщаше при войните си , а аз към обичайното си ежедневие. Беше ми споменал за северната гора ,която бе територията на Нимфите. Красиви жени , омавайващи с песни и с красотата си своите плячки - мъжете . Всеки мъж прекрачил границете им намирал смърта си. Като преди това ги съблазнявали и зачевали от тях. За това никой мъж не бива допуснат до тяхните земи, а ако все пак премине , съдбата му е ясна. Там е единственото място къде бих могла да се скрия от кралските стражи.
Често се сещах за родителите си , за Лелен и за ... Дуан. Дуан , толкова ми липсваше , толкова ме болеше. Бе загубил живота си заради мен. За да ме защити , за да опази честта ми. Никога нямаше да си простя това. Никога нямаше да го забравя. Щях да отмъстя за неговата смърт! Кълна се!!

Бях на лов из горарата. Дебнех своята жертва , бях опънала тетивата на лъка си и търпеливо чаках . Чаках удобния момент да пронижа сърцето на сърната. В този момент нещо зад мен изшумоля и я подплаши , тя хукна и се скри в гъсталака. Веднада се обърнах ,но не видях нищо. От няколко дни имах усещането ,че някой ме следи. Сърцето ми заблъска силно. Огледах се , като не свалях лъка. Отново се чу шум , опънах още тетивата и се прецелих в очакване. Нещо премина, а аз се отправих след него. Не беше човек . Красив , голям, тъмен вълк. Тичаше бързо и ловко . Но защо не ме нападна? Спря и ме погледна. Имаше красиви синьо-зелени очи. Сякаш се опитваше да ми каже нещо. Свалих лъка , взирайки се в красивите му очи още няколко секунди. След което се обърна и с бавни крачки пристъпи напред и отново извърна главата си към мен. Подканяше ме да го последвам. Прибрах стрелата в колчана , преметнах лъка си през рамо и го последвах. Той се затича напред , а аз след него. Движеше се толкова бързо, че всеки момент можех да изгубя дирята му. Така и стана. Спрях се и се заогледах. Дишах задъхано, нямаше и следа от красивият вълк. Бях се озовала на голяма зелена поляна , обсипана с безброй малки цветчета. Изглеждаше толкова вълшебно. Беше есен , а тук сякаш е вечна пролет. Завъртях се в кръг и огледах внимателно всичко наоколо. Бях се отдалечил доста от къщата и скоро щеше да се стъмни. Желанието да разуча тази прекрасна местност напираше , но разума ми говореше да се връщам обратно. Така и направих . Прибрах се в къщата малко преди нощта да се спусне над Амириа. Бях изморена и гладна. Приготвих си набързо нещо за хапване и зачаках Амадео да дойде. Нямах търпение да го видя. През последните дни с него бяхме станали много близки. Бе единствения човек с който поддържах връзка , иначе щях да подивея тук . Опознавах го все повече и повече и осъзнавах колко различен е. Нещо в него ме привличаше като магнит. Въпреки случващото се , бе толкова спокоен и весел. Съумяваше да владее емоциите и чувствата си и да не се поддава на тях. Освен това , бе дяволски красив и чаровен и тялото му бе толкова силно и горещо.