Nerves

Глава 15

Пред нас седеше Кара с насочен пистолет към мен.
-Какво правиш, Кара пусни го по дяволите. - казах като застанах пред Мал.
- Ще съжалявате, че убихте брат ми. - изсъска и стреля, затворих очи, очаквайки куршума, но такъв не последва. Отворих очите си и видях тялото на Малия в краката ми като се образуваше локва кръв.
-Не. - извиках, извадих пистолета си и гръмнах Кара. - Мал, хайде. Дръж се. - взех я на ръце и тръгнах към колите.
Всички се бяха струпали и ни чакаха. Когато ни видяха усмивките им замръзнаха.
- Как.. - започна да говори Найл.
- Лиам идваш с мен. - той кимна като ми помогна да сложа Малия на задните седалки.- Погрижете се къщатата на изгори. - всички кимнаха.
Карах бясно по пътищата, докато Лиам държеше Мал. Стигнахме пред болницата за по-малко от двадесет минути, Лиам отиде за помощ , успях да я извадя от колата и тръгнах към входа на болницата. Изведнъж един медицински екип ме спря и каза да я оставя на носилката, тръгнаха към операционната, като ги следвах. Те минаха през някакви врати.
- Господине, вие сте до тук? Не можете да влизате. - жената пред мен се опитваше да ме спре.
- Годеницата ми е вътре, не мога я оставя. - започнах да повишавам тон.
-Съжалявам, но чакайте тук. Когато тя е добре ще дойде доктор. - каза, като посочи столовете.
- Добре - седнах и чаках.

Мина цял час, но нямаше никаква информация, някой ме бутна по рамото и видях Зейн,а зад него Хейли, Лиам и Шерил.
-Какво става? Знаеш ли нещо. - кимнах отрицателно. - Споко, брат. Ще се оправи. - потупа ме по рамото и седна до мен.
- Хаз, искаш ли да отидем до у вас? - попита тихо Шерил.
-Защо? - изсъсках.
-Дрехите ти са с кръвта на Лия. - при думите ѝ се огледах. Дънките и тениската ми бяха напоени с кръвта ѝ, имах малки петна по кожата.
- Аз.. може ли да ми донесете нови дрехи, моля. - не исках да се прибирам, защото можеше да стане нещо, докато ме няма.
- Добре, ще каза на Найл. - каза Шерил и аз кимнах.
- Хаз. - погледнах Зейн. - Момичето-Адел, качихме я на самолета за Сидни, дадохме и някви пари, за да има поне за месец два.
-Добре.

Минаха два часа, откакто Мал е в операционната, нищо не знаех. Всички бяха дошли, като Найл ми беше донесъл нов чифт дънки и тениска, които да облека. Седях на пода, чакайки новини. Изведнъж дойдоха още няколко сестри и влязоха вътре. Не обърнаха внимание на въпросите ни.

Седим все още пред операционната, вече сигурно мина трети час, откакто тя е вътре. Бях седнал на земята и просто премислях всички моменти с нея, защото друго просто не мога да направя. Представях си устните ѝ от отново върху мойте или как спим сгушени. Не се бях усетил, че плача, докато една сълза не падна на ръката ми. Исках да бъда силен, а не някой загубеняк. Изтрих сълзите си и продължих да седя, видях, че повече бяха заспали освен Лиам и Зейн. Усмихнаха ми се окуражително и аз им кимнах.

След още час чакане докторът най-накрая се появи.
- Здравейте. Кой е за Малия Томсънт? - провикна се леко, при чутото всички станахме.
- Ние. - каза Хейли. - Докторе как е тя?
- Вече е стабилизирана, имаше голяма загуба на кръв. Куршума не е успял да засегне важен орган. Има много наранявания, но са повърхностни . - всички седяха и слушаха мирно, а аз просто седях и си представях всичко, което Ноа и беше причинил. Ядосвах се и то много, но поне копелето вече го няма. - Можете да я видите в стаята 241.
- Добре, докторе. - каза Луи. - Елате да се оправим ние с заплащането. - каза и го поведе на някъде.
Стаята се намираше на вторият етаж в края. Всички решиха да вляза първо аз и после другите. Съгласих се, защото нямах търпение да я видя.
- Хайде, Хари. Влизай, ако има нещо викни. - каза Ребека и аз кимнах.
-Благодаря. - след думите си натиснах дръжката на вратата и влязох. Затворих след себе си и погледнах Малия. Цялата беше в системи и синини. Отидох до леглото и седнах на стола, който беше до него. Все още спеше.
- Красавице. - хванах ръката ѝ леко. - Радвам се, че си добре. Извинявайте, че те подложих на това. - усетих как очите ми се пълнят със сълзи. - Трябваше да съм аз, не ти. Отново рискува живота си за мен. - целунах нежно ръката ѝ и се подпрях леко. Малко след това съня ме застигна.

Усетих как някой си играе с косата ми, исках да спре и затова разтръсках глава. Чух смях, който ми беше познат до болка. Веднага дигнах глава и тогава я видях. Малия беше будна с усмивка на лицето. Гледах я така сякаш това е сън. Бутнах я, но не беше.
- Истинска си, нали? - попитах с надежда.
- Ако не бях, щях ли да направя това. - наведе се и ме целуна. Целувката беше толкова бавна и нежна, но всъщност и толкова страст. След като въздуха ни свърши, тя ме отдръпна от мен като допря челата ни.
- Повече няма да ме оставяш сама, ясно.
- Добре. Обещавам. - целунах нослето ѝ,при което тя се засмя.
- Трябва да поговорим за нещо друго. - отдръпнах се от мен, обзе страх. Погледна ме сериозно, знаех какво следва, но не исках да повярвам. - Когато мине сватбата искам кученце. - погледнах я шокирано, защото очаквах да ме зареже, а тя започна да ми се смее с глас.
- Я пак? - попитах.
- Кученце? Ти какво, мислеше, че ще те оставям ли? - аз кимнах едва доловимо. Взе лицето ми в шепите си и се приближи. - Не можеш да се отървеш от мен, даже и да искаш, разбра ли? - целуна челото ми и аз се почувствах като малко дете, заради жеста ѝ. Обичах я, обичам я и ще я обичам. След всичко, което преживяхме осъзнах, че тя е всичко и искам сватбата да е час по-скоро, но за това ми желание първо трябва са отидем до Лондон,но всичко с времето си.