Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

3 глава

— Днес е денят. – каза докторката, което име така и не си направих труда да запомня.

Днес щяха да махат тази грозна тръба от устата ѝ. Бяха сигурни, че тя вече можеше да диша самостоятелно. А и аз бях навит това нещо да се разкара от устата ѝ. Не ми хареса това, че ме помолиха да изляза, но реших, че колкото по-слушах и изпълнявах, толкова по-бързо щеше да се случи най-желаното нещо от мен. Най-после да започне да диша самостоятелно.

Бяхме в коридора със семейството ѝ, което не ме харесваше особено и ме гледаше така, сякаш беше способно да ме разчлени, но нямаха избор. И двамата се обичахме и нямахме никакво намерение да се разделяме и те трябваше да го разберат. Щом аз обичах - обичах много силно и се държах точно като един пещерен човек спрямо човека, когото обичах, а сега този човек беше тя. Румяна. Моята втора любов през целият ми живот, която сега лежеше в леглото, а аз отправях хиляди молитви към бог тя да се пребори и да започне да диша самостоятелно. Обикалях коридора, въртях се в кръг, а ръцете ми бяха допрени една в друга имитирайки молене. Аз наистина се молех. Рязко и внезапно станах по-набожен и от папата.

Щом докторката излезе от стаята ѝ, всички се струпвахме около нея. Можех да се закълна, че аз бях най-притеснения от всички тук. Исках да влетя в стаята и да отида при Румяна. Ами ако не дишаше самостоятелно?! Ами ако я бяха изтървали? От това се плашех най-много.

— Вече диша самостоятелно... – само това чух и ми беше достатъчно да си отдъхна. – Но това не означава, че може да се събуди скоро. Хубавото е, че се възстановява.

РУМЯНА

Тръбата я нямаше. Беше ми трудно първоначално, но успях да поема контрола над собственият си въздух. Той беше мой, шибано старче, мислещо се за бог! Никой нямаше да ми отнема от въздуха! Беше си само за мен. Ако можех да стана, щях да извъртя един мазен кючек за това, че можех да дишам сама, без някакви тръби в мене, като някакъв казан за ракия, но за жалост не можех. Усмихвах се някъде дълбоко в себе си, но знаех, че всъщност устните ми не помръдваха.

А и още нещо - аз бях бременна? Дори аз самата не знаех. Нямах никакви симптоми. Нищо което можеше да ми подскаже, че в мен растеше малко зрънце... макар и вече да го нямаше. Извънматочна бременност? С възможност да се повтори? Проблеми с маточните ми тръби, което означаваше, че нямаше да мога да забременея отново? Мишо беше достатъчно съсипан, като разбра, че зрънцето вече не беше в мен, а как ли се чувстваше като беше разбрал, че вероятността отново да забременея беше малка? Той се беше разплакал, докато сестра ми беше в стаята, което означаваше, че беше наистина много отчаян и разстроен. Чувствах се ужасно, че не можех да го прегърна и да му кажа, че всичко щеше да бъде наред. Единственото което усещах тогава беше как бе положил глава на корема ми, плачейки тихо. Нощите, когато останахме сами, той се обвиняваше за всичко, казваше ми, че не ставаше за нищо, че винаги се проваляше. Исках да стана и да му забия такъв силен шамар тогава, но не можех. Исках да му изкрещя, че не беше той виновен. Че не трябваше да се обвинява. Че аз самата бях повредена.