Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

33 глава

МИХАИЛ
1 ГОДИНА ПО-КЪСНО

Беше прекалено тихо. Много необичайно за нашият апартамент. Само чувах как Зет се разхождаше наляво-надясно, но толкова. Напипах страната от която спеше Румяна, но нея я нямаше. Това беше моментът, в който отворих очи и набързо се разсъних. Не бях чул нищо? Това беше ново за мен. По принцип винаги чувах плача на някой от двамата сладури. Аз бях горд баща на две деца. Момиче и момче. Тея и Павел. Бяха толкова малки. Или поне аз ги виждах такива. Павел вече напираше да ходи, но Тея... с нея имахме известни проблеми. Както беше казала леля Мария - едно от децата щеше да се роди с увреждане. Е, нейното не беше точно такова, но не можеше да приема каквито и да е храни. Никой не можеше да каже какво всъщност ѝ имаше. Всички поставяха различни диагнози, а други искаха да остава в болници за изследвания. Никога нямаше да позволя моето детенце да страда по този начин и да го дупчат, сякаш беше лабораторна мишка. И според лекарите цял живот трябваше да живее на хапчета. Пред Румяна бях заявил, че никога нямаше да тровя детето си с някакви химии, без да знам какво ще се случи с дъщеря ми. Отделно Румяна нямаше и кърма, което ни затрудни повече. Тея можеше да приема само козе сирене, мляко, хляб и някои други плодове и зеленчуци, но не всички. Дори и яйца не можеше да приема. Нищо! Бях бесен на себе си и търсех начини да я лекуваме без противните хапчета, но Румяна я беше страх да не ѝ направим нещо, тей като не бяхме лекари и не знаехме какво можехме да ѝ причиним. Но въпреки това тя се развиваше нормално за едно бебе, макар и още да не можеше да ходи. Казваше някои думи, но толкова. А Павел? Учудвах се това дете колко ядеше. Все едно втори Зет. Каквото му дадеш - яде го. Това обаче ни играеше лоша шега, защото през цялото време трябваше да го наблюдаваме да не изяде нещо, което не трябва.

Зет свикна с двамата малчугани, които често лягаха отгоре му. Той горкия само ме гледаше жално и не смееше да мръдне. Още когато Румяна беше в деветия месец Зет не ми даваше да се доближа до нея. Ръмжеше ме и ме дърпаше за крачола. Редовно се въртеше около Румяна и сякаш я пазеше. Даже ближеше корема ѝ. Беше очарователна гледка. Водите ѝ изтекоха рано сутринта, дори още не бяхме се събудили, но Зет беше откачил и лаеше, както и блъскаше по вратата. Именно той ни уведоми, че раждането започваше. Даже докато помагах на Румяна, той дърпаше сака който ѝ бяхме приготвили. Изумявах се колко беше умен и верен моят приятел.