Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

23 глава

МИХАИЛ

Добре, може би аз бях тъпият в случая, но винаги можеше да бъде и по-зле. Съгласих се на нещо такова... даже не съзнавах, че това щеше да има някакви последствия... винаги имаше последствия след нещо, което аз бях предприел. Но за тези грешки можеше да ме вини само господ, затова всички други можеха да си го набият отзад. Зет лежеше на пясъка и се заяждаше с някакъв рапан. Осъзнавах, че след малко щеше да изпищи на умряло, защото го беше щипнал за носа или крака. Не е като да не си го познавах. Всичко което мърдаше и шаваше, за него трябваше да се унищожи.

— Боже, ти си страхотен! Не знам защо го отричаш. – ахна Мадлен със зачервени от горещината бузи.

— Всички казват така, но... истината е, че съм забравил някои неща. Затова бъркам някъде. – казах ѝ, а тя се нацупи и ме удари по коляното. – Това защо беше?

— Не мисля, че ти трябва да начукваш разум. По-скоро Румяна на теб трябва да ти начуква разум. – тя се подпря на лактите си, а аз се подметих, тей като този пясъкът беше отвратителен и се навираше навсякъде.

Бях станал толкова внимателен и прецизен към сексуалното си здраве, че започвах сериозно да се плаша от себе си. Къпах се два пъти на ден, и буквално имах чувството, че щях да си смъкна кожата от търкане. Когато се върнех в Русе, трябваше задължително да си пусна изследвания. Бях чувал, че и от бясъка можело да получиш някакви бактерии, които да ми навредят. Никога през живота си не съм бил толкова плашлив относно това.

— Жените май имате фетиш към това да "изнасилвате" мъже? – предположих, а тя се изкикоти.

— Може да се каже. Никоя жена няма да откаже завързан за леглото мъж, на който може да прави каквото си иска. Може би иска да си върне за това, че си я измъчвал? – предположи с голяма усмивка, а аз само свих рамене.

— Един господ знае. Може пък да ми е сърдита, заради това, че си тръгнах. Или по-скоро избягах. – предположих и отново погледнах към китарата в скута си.

— Направи нещо за мен. – помоли ме, което ме накара да я погледна. – Затвори очи и остави сърцето ти да избере песен, за твоето момиче. Остави просто сърцето ти да го излее, за да разбереш истината и емоцията, която изпитваш от вашата временна раздяла.

Погледнах надолу към китарата и набързо си проговорих всяка една струна как звучи. Затворих очи и се заслушах в ударите на сърцето си, игнорирайки шума на леките вълни, които се разбиваха на плажа, както и пукането от огъня, който бях запалил. Като бях млад обичах да паля огън на плажа през нощта и да лежа на хавлиената кърпа, гледайки безкрайното небе обсипано с блещукащи звезди. Бързо тези мисли напуснаха главата ми, като спукан балон, и на тяхно място се настани спомена при това как оставих Румяна тъжна и разбита, без да ѝ казвам дали щях да се върна. Това бързо ме отведе до една сръбска песен, която описваше точно емоционалното ми състояние. Все още със затворени очи, пръстите ми закачиха струните и мелодията прозвуча достигайки до ушите ми. До сега не я бях свирил, но я знаех доста добре, така че нямаше да се окаже проблем.