Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

4 глава

РУМЯНА

Боже! Болеше толкова шибано много! Имах чувството, че ретините ми буквално горяха. Очите ми сълзяха, а аз се опитвах да се приспособя към светлината в стаята. Опитах се да изкрещя "жива съм", но нямах глас. Не можех. Сякаш бях забравила как се отговори. Цялото ми тяло тежеше повече от мен. Едва мърдах ръката си. Къде беше шибаният бутон за спешни случай? Ехо! Бях жива! Будна. Гледах! Е, почти, защото очите ми още сълзяха от прекалената светлина. Не можех да вдигна ръката си до лицето, за да избърша сълзите си. А исках!

— Будна е! – чух някакъв непознат женски глас да крещи по коридорите.

Сякаш стадо слонове се втурнаха и чух как вратата се отвори. Главата ми падна настрани с опит да видя кой беше. Виждах фигури, но размазани. Не можех да различа почти нищо. Започнаха да говорят един през друг. Чувствах се като в кошер. Имах само жужене в ушите и тук-там разбирах някоя друга дума. Зрението ми бавно започваше да се завръща и виждах малко по-ясно.

— Румяна? Чуваш ли ме? – приятен женски и спокоен глас ме накара да кимна едва. – Ти си истинско чудо, миличка! Знам, че сега всичко те боли и най-вероятно ти тежи, но не трябва да се напрягаш и опитваш да мърдаш, поне, докато не дойдеш в съзнание напълно. Искаш ли да извикаме приятеля ти? – отново кимнах. – Обедете му се, а аз ще прегледам системите и показателите ѝ. – нареди на някого и секунди след това чух как вратата се затвори. – Много добре! Подобряваш се! Ти определено си много борбено момиче. С твоето темпо на възстановяване може скоро да си на крака. Но не трябва да бързаш. – каза ми и аз кимнах. – Твоят приятел едва го изкарвахме от стаята, когато се налагаше. Семейството ти също. Имаш много опорито гадже. – също кимнах и съвсем леко се усмихнах, защото беше вярно.

— Румяна! – ето, че за вълка говорехме и той влезе направо с вратата.

Погледнах към него, но ми трябваше известно време, за да мога да го фокусирам. Той направо не беше себе си. Все едно гледах различен човек. Беше му пораснала брада, черната му коса също се беше много издължила. Тез очи тъмносини бяха както щастливи, така и пълни с малко страх. И беше отслабнал значително. Той хранеше ли се въобще? А дали се беше прибирал? Колко бях спала? Имах хиляди въпроси, но за сега просто го дарих с усмивка. Е, до колкото можех да се усмихна де. Той дойде до мен и ме погали по бузата, а аз започнах да си тикам насълзените очи в ръката му, за да отстраня сълзите си. Той явно разбра намека ми и започна да ги почиства внимателно.