Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

5 глава

РУМЯНА

Чувствах значително подобрение през последните дни. Бях благодарна и на Мишо, че седеше до мен, но най-благодарна му бях за това, че се беше обръснал и подстригал. Сега приличаше на моя Мишо, който беше преди катастрофата. А и беше по-усмихнат. Семейството ми идваше всеки ден да ме навести и да си поговорим. Носеха ми плодове, зеленчуци и всякаква здравословна храна, докато Мишо ми носеше това което исках и знаеше, че исках. Затова си го обичах. Нямах търпение най-накрая да се прибера в моя или неговият апартамент и да се отпусна напълно. Исках да видя Зет, който също страшно много ми липсваше. Мишо ми разказа какво беше причинил на шофьора на колата, която се беше врязала в нас. Което обаче ме подсети колко му се накарах, че се обвиняваше за случилото се. Даже му ударих шамар, но не можах прекалено силен, защото нямах тази сила като преди.

— Искам вече да ставам от това шибано легло и да си ходя! На тоз' телевизор дават само шибани турски сериали, взимат ми дистанционното, защото четири стаи разполагаме с едно и на всичкото отгоре до преди час имах някакви забити тръби в мен! – започнах да недоволствам, докато Мишо ми белеше ябълка. – Кога съм яла обелена ябълка? Да не би да имам цетка на задника за която аз не знам?

— Не. Но просто не искам да рискувам. – да, той се беше наплашил прекалено много.

— Параноик. – промърморих и започнах да оглеждам ръката си. – Цялата съм надупчена от шибаните абокати. Как не съм започнала да тека като лейка, когато пия вода?

— Дори аз не мърморих толкова, когато се събудих. – смях се откъсна от гърдите му, но не изглеждаше да се оплаква от това, че говорех толкова много.

Какво можех да направя? Жена съм, а и нямаше начин, точно аз, да не омърморя цялата болница от горе до долу, като баба Гица от долният етаж, само, че дето жената мърмореше за високите цени на зъбните протези и слуховите апарати.

— Ами да си мърморил! Аз сега и заради теб мърморя. – казах му, което засили смеха му. – И това парно как са го усилили на макс, аз не мога да дишам тука, моля ги да отворят шибаният прозорец, за да може да се проветри малко, а те патките знаеш ли какво ми казаха? – прочистих гърлото си, за да мога да си изтъня гласа. – Ами съжаляваме, ама топлото ще избяга. – спрях за малко да си поема въздух и продължих. – Ама аз точно това искам бе, лешници!