Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

32 глава

Всички мълчаха, а червеното от бяс лице на майка ми вече беше бяло като тениската ѝ. Баща ми също беше в шок и нямаше представа какво да каже. Сестра ми местеше погледа си от мен на Мишо и след това надолу, сякаш можеше да види корема ми. Беше тихо. И това ми харесваше. Вече бях много по-добре, макар и да изтърсих новината много неочаквано. Защото аз не мислех да им кажа по този начин, но майка ми не ми остави друг избор. Тя започна да си вее с ръката и изглеждаше така сякаш всеки момент можеше да припадне. Майка ми се опря на масата и докосна главата си притваряйки очи. Дишането ѝ беше плитко и рядко. Пот беше избила по челото ѝ, а тя я бършеше едва-едва. Точно преди да се отпусне и да политне към пода, Мишо я хвана и я вдигна от стола. Сестра ми и баща ми веднага се втурнаха след него, както и аз.

— Мамо! – изпищя сестра ми, а аз седях и не знаех какво да направя.

Мишо я постави на дивана и бързо махна токчетата ѝ от краката, които после вдигна на облегалката и наклони главата ѝ настрани. Провери дали диша, като постави ръката си пред ноздрите ѝ, а след това погледна към мен.

— Донеси ми чаша с вода. – каза ми, а аз кимнах и отидох да взема една, която беше на масата. Бързо му я подадох, а той я напръска с нея и я потупа по бузите. – Хайде! Отвори очи!

— Хайде, мамо, отвори очи! – извика сестра ми и тя също я напръска с вода.

— Скъпа, отвори очи! – баща ми се опита да върне главата ѝ в право положение, но Мишо бързо го спря.

— Не! При припадък главата трябва да е легнала настрани, защото иначе има опасност да си глътне езика. – каза му Мишо, а баща ми го погледна с леко неверие. – Доверете ми се. Наясно съм с тези неща. Повече от наясно.

— От къде може да съм сигурен? – попита баща ми и се изправи срещу него.

— Бившата ми жена имаше припадъци, както и гърчове. Станах експерт в оказването на първа помощ в такива ситуации. Всеки момент трябва да се събуди. – каза му набързо и в следващият момент майка ми отвори очи. – Ето! – той я посочи, а майка ми се огледа наоколо и тръгна да се изправя рязко, но точно в този момент Мишо я спря. – Не ставайте! Все още не. Останете за малко в легнало положение, докато всичко отмине напълно. – каза ѝ и след това погледна към мен. – Добре ли си?

— Да. Добре съм. – признах и погледнах към майка ми, която лежеше на дивана.

— Сигурна ли си? Боли ли те нещо? Световъртеж? Причерняване? – той дойде при мен и ме накара да го погледна в очите и след това отрицателно да поклатя глава.