Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

1 глава

МИХАИЛ

Нямах никаква представа къде бях. Всичко беше бяло. В рая ли бях? И сега всичко стана черно. Е... почти. Докато изведнъж не започнаха да изплуват всичките ми спомени накъп. Прибирахме се към Русе. От сватбата на дъщеря ми. Признах на Румяна, че я обичам. Тя отвърна положително на чувствата ми. И после... болка. Накъсани спомени. Някакви откази. Бях в кола. Какво? Какво се случваше. Бях надолу с главата. Румяна облята в кръв. Затворила очи. Прегръщам я... Румяна!? Къде беше Румяна? Какво се случи с нея?

— Румяна! – изкрещях и се надигнах пренебрегвайки шибаната болка, най-вече в ръката ми.

В болницата! Бях в болницата! Шибани тръбички и простотии! Не ми трябваха. Трябваше да спасят Румяна, а не мен! Долни шибаняци! В стаята влезе една лекарка, докато аз се опитвах да разкарам шибаните тръбички от мен. Моята болка беше нищо в сравнени с нейната.

— Чакайте, чакайте! Успокойте се! Не махайте абокатите. – настоя тя и се опита да ме накара да легна. – Претърпяхте операция преди три дни, трябва да си почивате!

— Три дни?! – извиках в недоумение. – Какво се случи с нея? Жива ли е?

— Момичето, което беше в колата ви?

— Очевидно е, че питам за нея! – извиках изнервен и все още опитващ се да се боря с нея, макар че бях много отслабнал.

— Успокойте се, защото ще ви се разкъсат шефовете. След като се успокоите ще ви кажа какво е състоянието ѝ. – щом ми каза това се предадох и отпуснах на леглото. Лекарката се увери в това и намести абокатите ми проговори. – В интензивното е на командно дишане. Когато пристигнаха почти я бяхме изгубили. Операцията ѝ не беше никак лека. Стъклото беше достигнало чак до черният дроб. Ще се възстановява дълго.

— Краката ѝ? Бяха притиснати.

— Не сме съвсем сигурни как са. Може да е загубила чувствителност, а най-лошото възможно е да остане неподвижна за цял живот. Трябва само да се надяваме да не се усложни по време на възстановителният период. Сега на първо време трябва да започне да диша самостоятелно, а след това да се случва всичко останало. Но както казах - това ще се протече доста дълго.

Бях смазан. Заради мен тя щеше да остане неподвижна. Заради мен и моето невнимание. С какво бях заслужил това? Защо все на най-близките ми? Защо на единственото което имах? Още от бебе бях прецакан и вече не знаех какво щях да правя. Хубавото беше, че поне Румяна беше жива... за сега. А дали извобще щеше да започне да диша самостоятелно? А семейството ѝ? Сега сигурно нямаше да ме допуснат до нея. И с право. Аз бях опасен. За всички около мен. Защо просто не умрях когато трябваше?