Тез очи тъмносини - срещу ударите на живота

31 глава

РУМЯНА

И двамата останахме наплашени от това, което майка му ни каза. Не исках децата ни да се родят с някакви увреждания и да бъдат подигравани в училише, защото аз знаех болката най-добре. Мишо също знаеше какво беше да те подиграват и определено той не желаеше децата ни да страдат от това. Казахме си, че щяхме да ги отгледаме така, както никой друг не би ги отгледал, въпреки да имат някакви проблеми.

— Какво мислиш? – попитах го, докато той стабилно държеше волана на колата и я оправляваше безпроблемно.

— Не искам децата ми да си изграждат комплекси за нещо. – изкоментира и погледна за малко към мен, но бързо върна погледа си към пътя. – Но дори и да имат нещо - аз пак ще ги обичам. Нищо не би ме спряло. Важното е, че са мои деца.

— Сигурна съм, че ще се справим. Щом сме двамата. – докоснах бицепса му, а той ми се усмихна и кимна.

— Да. Вярвам, че ще се справим. – съгласи се с мен.

Не исках да повярвам, че на някое от децата ми можеше да му има нещо. Защо живота си правеше такава гавра с нас? Веднъж и ние ще изпитаме щастие, обаче то ще бъде помрачено. Не исках децата ми да живеят с бреме.

***

Трябваше да кажа на нашите за бременноста ми. Затова и се бяхме организирали. Мишо ме помоли Косара да не присъства, за да не направи някоя сцена, но щяхме да ѝ кажем със сигурност, че очаквахме близнаци. Щом им казах, че трябваше да им кажа нещо, те веднага ме поканиха у дома. Опитах се да се измъкна някак от това да бъдем навсякъде, но не и там където бях отраснала и от където бях избягала, но определено нямах избор. Май живота ми го връщаше за това, че с Мишо бяхме ходили там, където той беше израснал или, че буквално го набутах там. А той ме припираше, че закъснявахме. А какво можех да направя? Не исках да ходя там?

— Розичке, защо се бавиш толкова? – Мишо отново влезе в спалнята, докато аз си оправях косата.

— Корема ми личи ли си с тази блуза? – попитах го и се обърнах към него.

Бях избрала едни бели дънки и розова тениска с паднали рамене. Гледах някак да покрия коремчето си, защото не исках да се досетят още от вратата за какво отивахме. Тез очи тъмносини ме огледаха осъдително, най-вече блузката ми. Не харесваше това, че се опитвах да прикрия бременността си. Той все търсеше начини да докосне и погали корема ми. Беше изключително сладък, когато вечерно време говореше на корема ми и го целуваше. Не знаех, че беше такова мекутело. Но ми харесваше.