My Second-first kiss /Bulgaria/

Глава Петнадесета

*Гледна точка на Никол *

Стоях до черната кола и чаках Иви и Касиди да си довлекат задниците, за да се свършва с тази среща или каквото е там. Наясно съм, че все някой от нас ще изгори... И май това, ще съм  аз.

Усмихнах се сама на себе си и ударих с юмрук по покрива на черното превозно средство.

- Удари мен, какво ти е виновна колата? - каза с закачлив тон Иви зад мен

- Ако можех, бих те запалила жива - погледнах я и се усмихнах леко накриво - къде е Каси?

- Няма да дойде, дадох й болкоуспокояващо и ще си почива - рече незаинтересовано тя и се настани на шофьорското място

Знаех какво следва, щяхме да се скараме жестоко, ако аз започна първа да закачам темата, затова реших да бъда гроб, нито ще говоря, нито ще я поглеждам. Не съм сърдита... много, но все пак предпочитам да не я закачам повече, защото започва малко по малко да ми писва от това положение.

Потеглихме с колата, а аз се загледах през прозореца. Исках да се отърва от това положение и да си заживея нормалният живот отново. Да си намеря по-доходна работа, да си намеря по-голямо жилище и като цяло, да живея един нормален живот, защото екшънът и адреналина не са за мен.

- Защо си се замислила така? Какво има? - попита Иви, след известно мълчание

- Според теб? Отиваме на среща с някакъв дилър, защото искал непременно да те види и на всичко отгоре да водиш и мен, кой знае защо. А аз искам спокоен живот, не престрелки, дрога и така нататък - изсъсках едва през зъби и след това потърках леко челото си с два пръста

Колата спря по средата на пътя. Иви изключи двигателя и слязе от колата, а аз я последвах, не знаех какво става, но трябваше да се свършва вече.

- Кажи ми какво искаш от мен, хайде. Давам ти пълна свобода да ругаеш, удряш, викаш и като цяло да правиш каквото поискаш. - каза тя и зачака някаква реакция от моя страна

- Искам да направим следното. Нека се качим в проклетата кола и да отидем на шибаното място, а след това вече ще реша дали да ти махна главата или не - усмихнах се фалшиво с поглед изпълнен с ярост и отново се върнах в колата

* 30 минути по-късно *

Намирахме се в някаква сграда, беше изоставена, срутена на места, навсякъде беше тъмно, освен в един определен участък, от който се процеждаше светлина. Иви, бе хванала ръката ми здраво, преплела пръстите ни.

Имаше малка групичка от хора в осветения участък, което предполагаше, че точно там трябваше да сме и точно там ще се мре след секунди. 

- Време беше, тъкмо мислех да си тръгвам вече - каза високото момче, което се беше подпряло на стената

- Е, стига глупости, братле. Тук съм, ето - каза закачливо Ив и се усмихна мило на момчето

Обаче този човек ми беше много познат. Гласът, стойката, ароматът. Присвих очи, за до го фокусирам и зведнъж всички спомени нахлуха в главата ми. 

- Павел? - попитах несигурно, а момчето ме погледна с пъстрите си очи

- О, Никол! - възлкикна и ми се усмихна

Всички наоколо стояха и ни гледаха леко очудено. Отидох до момчето и го прегърнах, а Иви го гледаше толкова мръсно, че чак ми стана неудобно.