My Second-first kiss /Bulgaria/

Глава Тридесет и Осем

* Гледна точка на неутрален разказвач *

Иви се разхождаше нервно из малкия хол на апартамента си и дъвчеше нервно нокти, докато Касиди и Даниела вечеряха най-спокойно. Двете момичета станаха много близки за два дни, а да не говорим за палавите погледи и намеци, които си правеха постоянно.

- Седни и вечеряй - изрече с пълна уста Касиди

- Ще ти разбия скапаната уста, ако го кажеш пак - изсъска злобно Иви и хвърли един мъртвешки поглед на двете момичета

- Нищо няма да постигнеш така, тя би искала да си здрава и да се храниш, а не да страдаш. Ще видиш, че всичко ще се оправи - започна да я утешава Даниела

- Ти си нейн ученик, не ти ли е споделяла някакъв план или нещо друго? Знам, че тя винаги има план Б, но този път май няма да сработи - гласъм на дребното момиче се пречупи и след секунди малки кристални капки сълзи започнаха да се стичат по бялото й като сняг лице

Касиди въздъхна и се изправи от масата за хранене, а след това прегърна Иви и погави нежно косата й. И трите момичета знаеха за плана на Никол, но изглежда той бе на път да не се получи, затова трябваше да се измисли резервен план възможно най-бързо.

* Гледна точка на Никол *

Стиснах леко зъби, когато Павел не хвана за гърлото и ме опря в стената. Бях на косъм да го срина с земята, но нито той имаше достатъчно сили да ме повали, нито аз.

Цели два дни сме в непрестанна борба, някои хора биха се убили на секундата, но не и ние. Имаше времена, в които бяхме като брат и сестра, пазехме гърба на другия... до онзи ден, в който Павел не направи първата крачка и не ми призна, че има чувства към мен, които са много по-силни от братски.

Наложи се да го отблъсна. Първо, защото не изпитвах същото и второ, защото се си падам по мъже, а жени. От тогава, до сега всичко между нас се провежда като война. Съвестта не ми дава да убия брат си от друга майка, но се налага, иначе никога няма да живея нормален живот.

- Защо не ме обичаш? - ух го да кзва тихо

- Обичам те, но като брат. Ти си мой брат, макар и от друга майка - промълвих тихо, а той затегна хватката си около вратът ми

- Стига с тези глупости! - извика гневен той - трябва да ме обичаш! Имам нужда от теб!

- Нека направим така. Нека сключим кратко примирие, наистина съм много изморена - казах едва, защото хватката му бе доста силна

Павел въздъхна тежко и  се отдръпна от мен, затова побързах и хванах стъклената ваза на шкафчето до себе си и я счупих в главата му.

Момчето се строполи на земята, а парчетата стъпло се пръсната наоколо като сол. Поех си дълбоко дъх и взех стационарния телефон, а след това повиках линейка. Няма да го убия. Ще го излекувам.