⋙ The Huntress / Ловеца ⋘ [ВРЕМЕННО СПРЯНА]

9 Глава

Задълженията ми за деня не бяха много. Да почистя кухнята ,след това покоите на принцовете и накрая библиотеката. Щом приключих с първите две се насочих към библиотеката. Когато отворих масивната дървена врата, очите ми се разшириха и ахах при вида ѝ. Беше много просторна ,повечето от рафтовете бяха вградени в стените и отрупани с книги.
Книгите бяха всевъзможни. Имаше масивно писалище с множество разпилени листа по него и мастилница с черно перо в нея. В помещението имаше още няколко дълги маси с още книги и листа по тях. По лавиците имаше дебел слой прах. Въздъхнах и се залових за работа. Започнах да бърша прахоляка, това ми отне няколко часа ,защото библиотеката се оказа доста по - голяма отколкото се надявах. След като си починах за минутка продължих с подреждането на книгите.

Гледна точка на Себастиан

-ТЯ Е МЪРТВА ПРИЕМИ ГО!!!-баща ми не спираше да повтаря, че сестра ми е мъртва.
-Толкова ли бързо загуби надежда?- болката в гласа ми се усещаше...
- Приеми го Себастиан.... Те са зверове, ако тя е жива най-вероятно я измъчват и скоро ще е мъртва.- гласа на баща ми бе плашещо спокоен.
Ударих дървото до мен, за да не си изкарвам гнева баща ми. Как може да мисли че тя е мъртва. Знам че тя все още е жива...Няма как да е мъртва... След нападението започнах да претърсвам околията за да намеря сестра си. Мъжете в селото все още проправяха изгорелите къщи, а жените оплакваха мъртвите си роднини. Качих се на седлото на Алекс и се запътих към гората в пореден опит да я намеря.

~няколко часа по късно~

Слънцето започна да се скрива зад високите планини. Небето се обагри в различини цветове, затова реших да се върна в селото, а утре отново ще се опитам. Пътя към вкъщи бе дълг, постоянно мисля за Ерика, за нейния звънлив глас, за нейния непоколебим дух... Неусетно зрениеро ми се замъгли, очите ми се бяха напълнили със сълзи. Побързах да ги изтрия с дланта си....Не разбрах кога съм пристигнал в селото, слязох от седлото на коня си. Заведох го конюшнята, свалих му седлото,както и юздите. Напоих го, след това му дадох зелена ябълка и го погалих.
-Здравей, Себастиан!
Щом чух името си се обърнах виждайки Мая. Кестенявата и коса се спускаше свободно по раменете, в кафявите ѝ очи се отразяваше златисто-червен пламък на факлата, която носеше. Усмихна ми се, а аз отвърнах на този нейн мил жест.
- Здравей, Мая! Какво правиш тук?
-Еми... Исках да те видя и да те попитам как си...- каза с нейният леко звъннлив, но и в същото време меден глас.
- Добре съм..- измърморих под носа си.- А ти как си?-обърнах въпроса към нея.
- И аз...- тя се приближи до мен, оставяйки по между ни само няколко сантиметра.
Погледнах я в кехлибаренире ѝ очи, след това преместих погледа върху устните ѝ. Тя сля черешовите си устни с мойте. Аз отвърнах на целувката, увивайки ръце около талията ѝ, а тя свойте ги уви около врата ми. Притиснах я към дървената стена на конюшнята.
-МАЯ....МАЯ... Къде си?- вик проехтя в ушите ни. Бързо се отделихме от целувката.
- Баща ти те вика...- казах леко раздразнено, че прекъснаха този момент.
- Жалко... Ще продължим скоро.- казвайки това, тя ми намигна.
Оправи си косата и роклята и се запъти към своя дом. Пообикалях селото няколко пъти, след това се върнах вкъщи. Още щом отворих дървената врата, миризмата на алкохол ме удари.
- Не отново...- измърморих и бавно навлязох я помещението.
През последните 4 дни, от когато селото беше нападнато село, от както Ерика бе отвлечена, баща ни започна да пие. Въздъхнах доближавайки се до мъртво-пият ми баща. Опитвайки да взема почти пресушената бутилка от уиски, но той не мислеше по същия начин.
- Ще спреш ли да пиеш по дяволите!!!Какво ще постигнеш така...
- Ти мислиш, че има шанс тя да е жива...- той промърмори.
- Вече и аз не знам, какво да мисля...- въздъхнах за пореден път и седнах при баща си.
Селото бе разрушено, хората не смееха да излизат от къщите си. Страха може да се види. Те продължават да плачат за мъртвите си роднини или приятели. Никой не смяташе да направи нищо, никой не може да направи нещо... Стараха бе взел контрол над душите им. Но аз няма да оставя нещата така... Ще я търся заради до последно, никога няма да се откажа.

Гледна точка на Ерика

Бях почти готова с подреждането на книгите. Взех няколко в мен и започнах да ги слагам по местата им. Щом приключих и с това задължение, се запътих към изхода на библиотеката. Книга, чиито корици бяха облицовани с черна кожа, падна на земята. Въздъхнах раздразнено, взех книга, но нещо падна от нея. Поех го в ръцете си оглеждайки го. Кърваво червен кристал под формата на капка вода, а верижката бе направена от черна нишка. Толкова красиво, толково изящно направено...На кого ли принадлежи?. Разтворих книгата поставяйки колието вътре, след това я сложих на рафта, но тя отново падна разтваряйки. Поех я в ръце, а очите ми започнаха да се плъзгат по красиво написаните редове.

"Дневника на Вивиан
Скъпо дневниче днес е най-щастливият ден от моя живот. Ставам на 17 и ще се омъжа за моят любим. Толкова се вълнувам... След няколко часа е сватбата косата ми е изплатена на плитка, която се спуска по лявото ми рамо. Украсена е с различби цветя, както и няколко скъпоценни камъка, които ще блестят на лунната светлина. Сложих червеното колие, което Виктор ми подари...."

Врата на библиотеката се отвори, затова вдигнах шокираният и същевременно объркан поглед към нея. Амара се оглеждаше, но щом ме видя спря своето действие.
- Ерика, господаря заповяда веднага да идете в покоите му!- каза възрастната жена на един дъх, изглеждаше уплашено.
- Кажи на принц Диего, че сега ще дойда...
- Не те вика Принц Диего, а краля!- гласа ѝ трепереше от ужас. Сложих колието в престилката без Амара да забелижи, след това оставих и книгата на мястото ѝ. Излизайки от библиотеката се запътих към най-горният етаж на замъка. За времето прекарано тук вече започнах да се ориентирам в замъка.