⋙ The Huntress / Ловеца ⋘ [ВРЕМЕННО СПРЯНА]

6 Глава

Тишината бе взела превес. Никой не обелваше и дума.Той се бе настанил удобно на креслото облицовано с черна кожа. Бялата му косата закриваше лявото му око. Черния костюм, който носеше бе смачкан, а златните копчета разкопчани. На дясното му ухо се виждаше малка сребърна висулка. Меката светлината от камита придаваше на обстановката зловещ оттенък. Погледа му шараше по тялото ми най-нагло, погледнах към огъня в камината. Златистистите пламъци играеха красив танц. След още няколко минутна тишина реших да задам въпроса, който не ми даваше мира.
- Защо съм тук?- все още гледах към красивия огнен танц.
Но въпреки това усетих погледа му върху лицето ми. Той мълчеше, изучавайки всеки сантиметър от него. Тишината бе неловка, чувах как огъня пръщи,скоро нямаше да остане и следа от красивият танц. Тръгнах към врата, бях точно до нея, когато той ме хвана за рамото и ме притисна към стената рязко. При това негово действие направих гримаса от болка и издадох лек стон. Погледнах го ядосано. И в неговия погледа се четеше объркване, след още няколко секунди визирайки се в мен явно се досети кво бе направил и отдели тялото си от моето. Със своята самодоволна усмивка се доближи до ухото ми и прошепна:
- Защото още не те искам мъртва, сивокоске.
- Не ме наричай така!!!- казах ядосано.
Очите ми леко се насълзиха при това название. Никой освен майка ми не ме наричаше по този начи. Тя бе най- милия човек, който бях виждала. Обичаше да помага на хората, можеше да разсмее всеки. Татко винаги ми казваше, че имам като нейната перлена усмивка, която може да стопли и най-студеното сърце. А сега тя е мъртва и вината е моя.
Без да мисля повече го избутах грубо и излязох по най-бързия начин от стаята на принца. Вече бях в коридора, където забързах крачката. Спомних си пътя, по който с Амара бяхме минали. Заслизах по стълбите, избърсвайки сълзите, които се бяха стекли по леко розовите ми бузи без да се усетя. На края на стълбището си поех въздух и тръгнах по коридора към стаята ми.
- Здравей, Ерика!- Ашър ме поздрави мило, но аз го подминах.
Хвана ме за лакътя и ме обърна към него. Щом видя леко насълзените ми очи ме пусна.
- Какво е станало?!
Аз не отговорих и започнах да тичам към стаята си, чувайки стъпки след себе си. Щом влязох в стаята ми бързо я затворих и се плъзнах по нея. Прекарах ръка през сивата си коса, пускайки сълзите ми да се стичат свободно. Не знам защо, но имах чувството, че трябва. Чуствах се виновна за смъртта на майла ми. Тя се опита да ми помогне, а загуби живота си.Чуха се няколко почуквания, но аз не отворих врата, не си направих труда дори да попитам кой е. Просто стоях на студения каменен под, облегната на стара дървена врата плачейки.
-Ерика отвори.. моля те..- нежния глас на Ашър, се чу от другата странна на врата. След известно време той разбра че няма да получи отговор.- Днес си освободена от работа.
Това бе последвано нещо, което каза. След това стъпките му отекнаха в празния коридор. Станах от студения каменен под, събух обувките си и легнах на леглото. Загледах се в тавана. Започнах да мисля за последните няколко дни. Всичко беше перфектно, но изведнъж всичко се срина за части от секундата. Защо съм тук? Дали знаят че съм жива? Дали мислят за мен в момента? Дали са живи наистина? На тези въпроси скоро няма да получа отговор.
С тези мисли потънах в дълбок сън, от който се нуждаех от два дни насам. На врата се почука, но вече се бях потопила в света на сънищата. Усетих как старата, дървена врата изскърца, но единственото, което направих бе да отпусна напрегнатото си тяло.
Неутрална гледна точка

Ядосаният чернокос принц тръгна към стаята на жестокият си брат. Той не почука на врата, а влезе с гръм и трясък. Черноокото момче го погледна объркано. Ашър седна срещу него и го изгледа изпитателно.
- С какво заслужиш тази чест да дойдеш?- попита с усмивка малкият принц.
- Не се прави на глупак. Знаеш защо съм тук.- спокойствието в гласа му бе убийствено плашещо.
- Мили ми братко незнам защо си тук, нито ме интересува. Затова напусни стаята ми.- напрежението отново се усещаше във въздуха.
- Какво ѝ направи? И не се прави на ударен, идеално знаеш за кой говоря.
- Нищо не съм и направил.- каза замислено черноокият принц.
Ашър се изправи рязко от стола и хвана за врата малкия си брат, прошепвайки:
- Ако още веднъж я видя да плаче заради теб, ще си платиш жестоко!

Диего се усмихна самодоволно и махна ръката от врата си. Той излезе от стаята и остави брат си объркан. Насочи се към огромната библиотека. Всички слуги му се покланяха, гледайки го със страх за живота си. А егихидната усмивка не слизаше от лицето му. Заповяда на един слуга да му занесе поднос с храна и кана с вода в библиотека. Слугата се поклони и се затича към кухнята.
Принца се настани удобно на кожено кресло пред камината в библиотека пълна с книги. Взе една книга и започна да чете. Слугата остави пред принца подноса,кана с вода и стъклена чаша, поклони се и излезе. Диего взе лист и мастилница. Написа кратко и ясно послание, стана от мястото си и се запъти към стаята на Ерика. Той почука леко, но не получи отговор затова направо влезе.Остави бележката на тоалетката и се загледа в туко що заспалата девойка. Сивата и коса бе разпиляна по възглавницата. Устните и бяха в прасковено розово. По румените и бузи имаше следи от сълзи. Той извади копринена кърпичка от джоба си и избърса сълзите на Ерика. Постоя още малко взирайки се в лицето ѝ. Тя се размърда не спокойно в съня си, принца извади одеяло от гардероба и зави девойката. След това излезе от стаята, затваряйки врата внимателно.