⋙ The Huntress / Ловеца ⋘ [ВРЕМЕННО СПРЯНА]

17 Глава

- Коя си ти?- гласа му бе студен като ледена висулка.Момичето се усмихна леко и се доближи бавно до принца.
- Аз съм вещица...- каза без никаква емоция в гласа си.- И знам как да я събудя!- посочи сивокосото момиче.
- Не, не знаеш...- принца повиши тон.- Ако имаше начин да се събуди Арон, вече щеше да ги е направил!!!- вещицата се засмя.
- Това че той е могъщ магьосник, не означава че знае всички магии!- повиши тя тон на Диего, което го ядоса още повече.
-Върни се при реката, която те е изхвърлила....- момчето направи крачка напред и продължи.- Върни се при дърветата, от където вятър е дал силата на гласа ти... Върни се при бездъните ями, пръснати по планините, от където са се излезли лъжите ти... Преди да те изхвърля аз....- гласа му беше твърд и пълен с гняв.
Магьосницата вдигна ръка, черноокото момче започна да се задушава. Една лека, но и злобна усмивка заигра по лицето ѝ. Погледна го сериозно и нежният ѝ излезе от устните ѝ като песен.
- Аз по стара от колкото си мислиш! На този свят съм още преди да се построи замъка! Достатъчно съм вряла и кипляла!- след като приключи своят кратък монолог, освободи принца от своята магия.- Щом казвам че знам как да я събудя, значи знам как да го направя.
- Да кажем че ти повярвам...-започна спокойно той, след като си беше поел глътка въздух и запона да ходи в кръг. -Ти няма да го направиш просто ей така! Ти искаш нещо в замяна...-  каза повече на себе си, отколкото на нея.- Но какво ще поискаш?-сега я гледаше право в тъмните ѝ очи.
- Ще го поискам, когато му дойде времето.- гласа ѝ беше леден като усмивката на лицето ѝ. Момчето я погледна с подозрение.- Единственото, което искам сега от теб, е да ми донесеш няколко неща.
- И какво трябва да ти донеса?- опитваше да звучи безразлично, но не му се получаваше. Тя се засмя.- Какво е смешното?
- Опитваш се да изглеждаш сякаш не те интересува, но вътре в себе си и ти  знаеш че не ти се получава.- отвори уста, за да отговори, но след това се отказа. Диего знаеше тя е права.
- Кажи ми какво ти трябва и ще го получиш! Но искам да ми дадеш думата си, че ще я събудиш!- тя направи няколко крачи към него, падна на едно коляно и сведе глава.
- Давам Ви думата си, принце на севера... Ако не я спазя може да ми отнемете силите!- гласа ѝ беше мек.
- Стани...- тя го направи и го погледна в черните му очи. - Сега ми кажи какво ти е нужно за магията?
- Няколко неща, които се срещат веднъж на всеки сто години. Но и някои които са лесни за откриване, но трябва да пътувате с дни, за да ги откриете.- магьосницата се обърна на пети и се запъти към врата.
- Къде отиваш?
- Последвайте ме ваше величество.

Диего се зачуди за миг, но след това тръгна след нея. Вървяха към южното крило на замъка, където никой не е ходил повече от десет години. Крачеха спокойно из празните коридори, След още няколко минути жената се спря пред каменна стена.
- И сега какво?- объркването се усещаше в гласа му.
- Дай ми медельона на майка ти!- отговори му строго тя.
- Този с кървавият червен камък ли?- жената кимна.- Не знам къде е...
-КАК ТАКА НЕ ЗНАЕШ КЪДЕ Е!- започна да вика вещицата, но се усети почти веднага и продължи с помек тон. -Този амолет се предава от поколения могъщи магьосници...- при тези думи принца остана изненадан.
- Чакай малко... Нали майка ми е била от нашият вид, не е със да е била вещица.- тя се засмя звъннливият си глас.
- Явно Виктор не ви е казал истината?- отново св засмя.- Майка ти беше могъща вещица, но не съм аз човека, които трябва да ти разказва за живота ѝ или за смърта ѝ.- каза вече спряла да се смее.
- Нали майка ми е била убита от хора?- попита той недоумяващо.
- Нищо не така, както изглежда...- каза тя и мина през стената.
Диего погледна с объркан поглед и след това и той премина през стената. Озова се в тъмен каменен коридор, за чието съществуване не знаеше... Досега. Очите му от черни станаха червени, което му позволи да вижда в тъмното. Започна бавно да ходи напред. Вървеше в продължение на минута, след което от нищото се появи ярка светлина, която го заслепи. Затвори очите си, чувайки смеха на вещицата, да се разнася из празното пространството. След миг ги отвори, погледна жената пред себе си разгневено. В ръката ѝ имаше бяла сфера, от която излизаше мека светлина.