Avatar: The Legend of Nicole [BG]

Бягството

Досега в "Avatar : The legend of Nicole":

Отключих вратата тихо и я отворих... Омма стоеше пред мен...

~•~•~•~

Очевадно беше, че е ядосана.

- Ти какво си мислиш, че правиш, а? Къде беше досега? С кого? Защо се прибираш чак сега? Ти знаеш ли АЗ как се разтревожих? Защо не си на училище? - започна да крещи още с влизането ми - Ще се предприемат мерки, няма да я стане твоята! А какви са тези червени неща по врата ти? Не мислех, че си такава! Повече никакво излизане! Няма да ти купувам повече маратонки, анцунзи и каквото и да е било от днес нататък! - продължаваше да ми се кара тя - НЕ ОЧАКВАЙ НЕЩО ОТ МЕН! От този момент занапред, дори и не смей да ме молиш за нещо! Ясно ли ти е?! Разбра ли, а?!

Аз само стоях, мигах, мигах и накрая, и аз избухнах:

- Какво ти става пък на теб? Разбирам те, притеснявала си се за мен, но сега не мислиш ли, че освен мен, травмираш и себе си! Съжалявам, че не ти се обадих! Нямаше как! Не съм правила нищо погрешно, а това на врата ми - вдигнах си косата - не съм го искала! Опитвах се да го спра, но не можех! А ти, майка ми, която винаги е била до мен - разплаках се - сега ми се кара и ми крещи насреща! Не мога да го повярвам! Защо просто не ме оставиш да си живея живота по свой начин?

- Отивай в стаята ни и помисли над всичко това, което се случи. Помисли над разговора ни и над своето държание! Аз отивам на работа, защото вече достатъчно окъснях! - повиши ми пак тон, взе си чантата и тръгна.

Не, аз наистина не мога да повярвам! Какво беше това чудо? Няма да я карам повече така! Вземам си багажа и изчезвам!
Речено - сторено. Оправих си багажа и го подредих в един куфар. Вземах една снимка, на която бяхме аз, аппа и омма на първият ми учебен ден. Тогава бях на шест... В една малко по-голяма раница си натъпках останалите неща, а пък на гърба си носех малката ми раничка, в която си бях натъпкала всичките спестявания, които хич не са малко. Написах бележка на майка ми:

Омони,

Съжалявам за поведението си по-рано. Обещавам ти, няма да се повтори . Не ме чакай за вечеря, няма да се върна.

Сарангхее! (Обичам те!)
- Никол 🖤

Решила съм го, ще отида в гората. Там сама ще се обучавам, сама ще си построя дом и сама ще се постигна всичко, което поискам! Няма да се предам! Излязох от вкъщи, заключих и отидох към асансьора. Аз го извиках, той дойде, качих се и цъкнах копчето за надолу. Излязох от асансьора и от жилищната сграда. Викнах едно такси и помолих шофьора да ме закара извън града, близо до някоя гора. Първоначално ме разпитваше защо, но аз му отговорих, че съм щяла да ходя на нещо като училищен лагер. Тогава той се съгласи и тръгнахме. След около час, аз му казах къде да ме спре и му платих. Излезе ми малко солено, но пък няма какво да се прави... Слязох, вземах си багажите и с големи крачки се запътих към величествените дървета, които бяха на 100 метра от мен. Изминах това разстояние и влязох навътре в гората. Стигнах до едно езеро и си казах, че тук ще е къщата ми. Вземах няколко доста големи листа и затрупах багажите си. Оставих ги там и тръгнах да събирам дървен материал, като клечки и клони, за да направя някакъв импровизиран подслон. Естествено, по пътя си оставях знаци - три камъчета едни върху други, за да мога да се върна. На връщане чух шум из храсталаците. Уплаших се и започнах се оглеждам като сурикат. Обърнах се назад, да видя, дали има нещо там, но не, нямаше. Обърнах се отново и пред мен стоеше...

×××

Ехоо~

Съжалявам за бавния ъпдейт! Както виждате, промених малко стила си на писане. Смисъл, започнах да слагам "Досега в "Avatar : The legend of Nicole":".
Надявам се, че книгата ми ви е интересна.

До следващия път!