Изпепеляваща страст

🔸26

—Радвам се, че отново сме тук!
—констатирах, попивайки с възхищение отново този малък оазис. Последния път, когато бяхме тук, беше след церемонията по дипломирането. Бях си обещала да го посетя отново, за да се докосна до това вълшебство, колкото и хиперболично да звучеше, но
това беше самата истина. 

—Ако трябва да съм честен, бих предпочел да съм на съвсем различно място..— отвърна, смигвайки ми закачливо. — но да, мястото е наистина добро.—добави в заключение, хвърляйки бегъл поглед на заобикалящата ни обстановка.

Мъже! Извъртях поглед демонстративно, а той облиза устни, показвайки ми какво изпускам. SOS лампичката ми се включва, съветвайки ме да насоча разговора в друга посока, преди да се изкуша и да захапя въдицата.

—Знаеш ли, винаги ми е било интересно да науча малко повече за семейството ти..никога не говориш за тях.—подхвах, сключвайки ръце под брадичката си. Тялото му за секунди се напрегна, издавайки, че съм засегнала не особено приятна тема.

—Няма да се откажеш, нали?!
—подхвърли, не толкова като въпрос, а по-скоро като убеждение. Знаех, че нещо го гризе от вътре,
а това, че го таеше в себе си не ми даваше покой.

—Не, няма! Успехът на една
връзка се крепи върху това да
има споделяне и откритост,
а ти издигаш стена по между
ни всеки път, когато подхвана
темата. — упорито поддържахме зрителния контакт, като на дуел
в Дивия запад. Напрежението витаеше във въздуха, докато ние кръстосвахме въображаемите си шпаги. Бях решена да пречупя този твърдоглавец!

—Толкова си ината..—и туше!

—Не го чувам за първи път, заложено е в българските ми
гени.— изтъкнах един всеизвестен
факт, а това сякаш го развесели
за момент, преди отново със скоростта на светлината да възвърне онази каменна маска,
зад която умело се криеше.

—Не поддържаме контакт, денят,
в който почина Дарси, те се
отрекоха от мен.. зачеркнаха ме.
—смотолеви, без да изрази нито една емоция на лицето си. Сърцето ми се сви мъчително и за миг се проклех, че повдигнах темата и
то на рождения му ден. Що за родители биха се отрекли от детето си? По дяволите, с каква съвест?

—Но защо? —думите се изтъркулиха от устата ми,
преди да ги възпра, но един вътрешен глас ми нашепваше,
че това е правилния подход.
Комуникацията е ключът към душевното спасение.